— Какво каза лекарят?
— Тя говори истината — потвърди Къри. — От малка са я настанявали по институции. Ако човекът, с когото разговарях, наистина е лекар. Случаят е толкова странен, че вече не вярвам на нищо.
— Каза ли какво ѝ е?
— Лекарска тайна, но определено ѝ хлопа дъската.
— Къри…
— Психично болна. По дяволите, Анете, жената е убила четири деца, а аз трябва да внимавам какво говоря?
— Проучи дали лекарят има лиценз. И накарай някой да провери какво знаем за Майкен Стурберге.
— Коя е тази?
Анете кимна към стаята.
— Щолц?
— Така казва. Иди да провериш. Става ли?
— Става — съгласи се Къри.
Анете се върна в помещението за разпити и включи диктофона.
— Петък, четвърти май, 2002 г., часът е 22.40, говори прокурор Анете Голи, разпитвам Малин Щолц.
— Майкен Стурберге — обади се Щолц, но изведнъж сякаш се разколеба.
— Как предпочитате да ви наричам? — попита дружелюбно Анете.
— Майкен, струва ми се — отвърна Малин.
— Значи ще казваме „Майкен“. Искате ли още вода, Майкен?
— Не, благодаря. Няма нужда.
— Знаете ли защо сте тук, Майкен?
— Да, защото двете с Карен мамехме старците. Много съжалявам.
— Не затова ви разпитваме, Майкен.
— Така ли?
Бившата Малин Щолц, понастоящем Майкен Стурберге, я погледна учудено.
— Сигурна ли сте, че не искате адвокат?
— Да, сигурна съм, но защо съм тук?
— Заподозряна сте в убийството на четири шестгодишни момичета, както и в отвличането на Марион Мунк, също на шест години.
— О… не, не, не, не.
Майкен изведнъж стана от стола и протегна ръка към Анете.
— Не, не, не… о, не, не.
— Седнете, Майкен.
— О, не, не… не, не, знаете, знаете, че нямам нищо общо. О, не. Не, не, не.
Анете съжали, задето се съгласи да ѝ свали белезниците. Майкен Стурберге рискуваше всеки момент да се нарани.
— Бихте ли седнали, Майкен?
— Нямам нищо общо с това.
— Бихте ли седнали, Майкен?
— Това… о, не, не, не. Знаете. Не бях аз.
— Ако седнете, ще ви изслушам. Съгласна ли сте? — каза Анете възможно най-ласкаво, готова да натисне копчето под масата.
Щеше да повика охраната само в краен случай, при абсолютна необходимост.
Майкен Стурберге се взря за миг в нея и реши да седне.
— Майкен?
— Да?
— Да оставим за момент настрана какво казах. Окей?
— Окей? — повтори Майкен с въпросителна интонация и избърса една сълза от бузата си.
— Разкажете ми по-подробно за това, което споменахте.
— Старците ли? — Майкен се изпъна на стола.
— Кои са старците?
— В старческия дом — отвърна тихо Майкен. — Запознах се с Карен в Хьонефос. В една дискусионна група за бездетни хора. Сприятелихме се. Тя го измисли, каза, че познавала някакъв човек.
— Кого?
— Един свещеник. Или май не бил свещеник, ами търговец на коли, но станал свещеник и ограбвал парите на хората, които скоро щели да умрат.
— Наследство ли?
Миа бе уведомила отдела за религиозната общност, опитала се да подведе майката на Мунк и да се домогне до имуществото ѝ.
Майкен Стурберге кимна.
— Получавахме пари за всички привлечени хора, които бяха…
— Които бяха какво?
Майкен се поколеба.
— Ами, знаете, стари — податливи на приказки за рая.
Тя очевидно се срамуваше. Търкаше дланите си, отпуснати в скута.
— И колко дълго продължи това?
— О, дълго. Дълго. Измамихме много хора.
Вратата се отвори и Къри влезе в стаята. Анете натисна копчето на диктофона.
— 22.57. Следовател Йон Ларшен току-що влезе в стаята. Разпитът на Малин Щолц, Майкен Стурберге продължава. — Тя погледна Къри, който и отвърна с кимване.
— Всичко е вярно — докладва той лаконично.
— Коя е Карен? — попита Анете.
— Не познавате ли Карен? — учуди се Майкен.
— Коя Карен? — запита и Къри.
— Не, не познаваме Карен — каза Анете.
— Аз познавам Карен. — Мунк ненадейно се бе озовал се в стаята.
Анете дори не бе чула вратата да се отваря.
— 22.59. Ръководителят на Специалния отдел, Холгер Мунк, току-що влезе в стаята за разпити — съобщи Анете на микрофона.
— Къде е Карен? — попита Мунк и приседна на ръба на масата.
Майкен Стурберге, изглежда, се засрами от присъствието на Мунк. Познаваха се. И тя бе участвала в опита да бъде отнето имуществото на семейство Мунк.