— Съжалявам, Холгер — измърмори и заби поглед в скута си. — Исках само да имам дете. Защо да нямам дете, след като всички други имат?
— Всичко е наред, Малин — каза спокойно Мунк и сложи ръка на рамото ѝ. — Само ми кажи къде е Карен.
— Майкен — вметна Анете.
— Какво? — Мунк се обърна към нея.
Анете бе виждала шефа си на предела на силите му и преди, но никога до такава степен. Той едва успя да я погледне в очите. Ако не знаеше за непоносимостта му към алкохола, щеше да е убедена, че е пил.
— Майкен Стурберге. — Къри кимна към Мунк в опит да го успокои.
— Майкен ли? Добре, Майкен — съгласи се Мунк. — Къде е Карен?
— О, не, не! — Майкен започна да се полюшва напред-назад на стола.
— Мунк? — обади се Анете, но той отказваше да я слуша.
— Трябва да науча къде е Карен, схващаш ли? Трябва веднага да разбера къде е!
Мунк се наведе и хвана раменете на слабото момиче. Майкен Стурберге реагира инстинктивно и закри лицето си с ръце.
— Не, не, не.
— Мунк — строго се намеси Анете.
— Къде е Карен? — изкрещя Мунк и разтърси слабото момиче.
— Мунк — извика Анете.
— Къде е Карен?!
Мунк я държеше за раменете и я разтърсваше силно. Анете понечи да стане, но Къри я изпревари. Едрият полицай хвана с мощните си ръце Мунк и го изведе от залата за разпити.
— Добре ли си, Майкен? — попита Анете, когато останаха сами в стаята.
Слабото момиче я погледна с уплашени очи и колебливо кимна.
— Само за момент ще поговоря с двамата и се връщам. Става ли?
Майкен отново кимна.
— Майкен?
Тя я погледна.
— Да?
— Всичко ще се нареди. Вярвам ти.
Майкен избърса една сълза от лицето си.
— Много благодаря.
Анете се усмихна, сложи ръка на рамото ѝ и излезе.
— Какви, по дяволите, ги вършиш, Мунк?
В коридора стоеше Къри, който все още държеше здраво началника.
— Съжалявам — измънка Мунк. — Марион е при нея. При Карен. Момиченцето ми е при нея. Марион е при нея.
— Успокой се — кротко го призова Къри.
— Заведи Майкен в някоя килия — нареди спокойно Анете. — Аз ще се заема с Холгер.
Къри прие неохотно и отпусна хватката, в която бе сграбчил светлокафявото палто. Влезе в стаята за разпити и ги остави сами в коридора.
— Добре ли си Холгер? — Анете положи ръка върху рамото на шефа си.
— Момиченцето ми е при нея — простена Мунк.
— Коя е Карен? — поинтересува се спокойно Анете.
— Работи в дома — изломоти Мунк. — Отвлякла е момиченцето ми, Анете. Моето момиченце.
— Ще я намерим — обеща Анете. Телефонът ѝ иззвъня.
— Анете.
— Дай ми Холгер — задъхано се обади Габриел Мьорк от другата страна.
Тя подаде телефона на Мунк.
— Да?
Мунк изслуша краткото известие и затвори телефона почти веднага.
— Филмът на Кисе. Имаме джипиес координатите. Вземи Къри, става ли?
Пълният полицай се втурна надолу по коридора, без да дочака отговор.
79.
Миа Крюгер се събуди от шума. Първоначално го взе за повика на чайките. Беше се завърнала на своя остров. В къщата, която бе купила, за да е сама. За да избяга от хората. За да избяга от самата себе си. По собствена воля вземаше лекарства в почти смъртоносни дози. Сама си ги назначаваше. Морето. Въздухът. Птиците. Покоят. Щеше да отиде при Сигри. Много е тежко да си сам. Когато всички от семейството са си отишли. Бяха мъртви. Много е трудно никой да не те разбира. Сигри винаги я разбираше. Чаровната, красивата, прекрасната Сигри. Дори не се налагаше Миа да говори. Разбирам, Миа. Без дори да отвори уста. Топлите, добри очи я гледаха изпод светлата коса.
Сега е сама. Без убежище. Без покой. Само тази къща и чайките. Силната, интелигентната, специалната Миа Крюгер, Миа Лунния лъч, индианката със сияйни сини очи, един от най-добрите следователи в разследванията на убийства, превърната в уморена особнячка на пуст остров.
Миа усещаше сухота в устата си. Опита се да отвори очи, но ѝ беше трудно. Преход на забавен каданс от съня в реалността на фона на музика. Радио. Музиката спря. Тя направи повторен опит, но клепачите ѝ тежаха, не помръдваха. Миа бавно се плъзна обратно в съня, кафето беше готово, звукът от пара в кухнята на Хитра.
— Здрасти, Миа.
Миа Крюгер най-сетне отвори очите си и видя пред себе си Карен Нилун. Рижорусата жена се усмихваше и държеше в ръка бутилка вода.
— Искаш ли нещо за пиене? Сигурно си страшно жадна.
Миа изведнъж се опомни, тялото ѝ инстинктивно се оттласна, опита да се освободи. Имаше нещо на устата ѝ. Ръцете ѝ бяха вързани за стол. Краката. Краката — също. Здраво вързани. Движенията ѝ бяха инстинктивни, идваха от тялото ѝ, не от ума, паника на мускулите, но нямаше смисъл. Можеше да помръдне само главата си.