— Онзи, чието име не назоваваме. — Карен не спираше да се усмихва и отново приседна на масата. — Твой ред е.
— Аз израснах в Осгорщран — започна Миа. — Заедно със сестра ми и майка ми, и баща ми. Живеехме в бяла къща, недалеч от тази на Едвард Мунк. Баба живееше наблизо.
— Скука — подхвърли Карен. — Разваляш купона. Това вече го знаем. Кажи нещо ново, нещо неизвестно. Да разкажа ли аз нещо?
Миа отново се съгласи.
— Майка ми работеше в Хамарската болница. Разрешаваха ми да я придружавам на работа. Тя ми показваше всичко. Имаше най-меката коса на света. Позволяваше ми да я реша. Сестра ми беше много малка, тя само можеше да гледа. Един ден мама не се върна от работа. Всички знаехме какво е станало, но полицията не направи нищо. Не ти ли се струва малко странно — да живеем в страна, където полицията не прави нищо?
Карен се усмихна и затъкна косата зад ухото си. Погледна към тавана, сякаш се замисля.
Хамарската болница. Намираше се в покрайнините на Хамар. Баща ѝ бе убил майка ѝ. Полицията не беше предприела нищо. Оттам идваше ненавистта ѝ към полицията.
— Може ли да те попитам нещо? — обади се Миа.
— Всичко може — засмя се Карен. — В тази игра всичко е позволено.
— Освен ругатните — уточни Миа и се усмихна с мъка. Надяваше се да изглежда искрена.
— Точно така — изкиска се Карен. — Не обичаме ругатните.
— Как го нарече?
— Кое?
— Момиченцето от родилното отделение.
Карен вече не се усмихваше.
— Маргрете — отвърна тя.
— Хубаво име — отбеляза Миа.
— Нали?
— Да, много хубаво. Това нейната стая ли беше? — посочи с глава монитора.
— Да — отговори печално Карен, — всъщност не, не беше толкова хубава. Там се намираше, но построих нова. Старата беше твърде тъжна.
— Какво се случи с нея?
— О, не, мой ред е, мой ред е!
Миа отвърна поглед от монитора. Не издържаше на гледката. Марион лежеше в леглото, облечена в бяла кукленска дантелена рокля.
— Кръвта му изтече — усмихна се Карен.
— На кого?
— На този, чието име не назоваваме. Сложих му миша отрова в храната. Наложи се аз да готвя. За нас тримата. След като полицията каза, че мама просто е изчезнала. Гледката беше забавна. Кървеше от устата, отвсякъде. Много беше приятно да го наблюдаваме. Почти празнично. Почти като на Коледа.
— Къде го погребахте? — Миа се постара да не гледа екрана.
Съсредоточи се, Миа, съсредоточи се.
— Точно зад външния клозет — усмихна се Карен. — Смрад и лайна. Много подходящо. Сигурна ли си, че не искаш сладкиш?
— Може би по-късно — усмихна се Миа.
— Много е вкусен — кимна Карен и за миг потъна в мислите си.
— А Малин Щолц?
— Искаш да кажеш Майкен?
— С разноцветните очи? Не се ли казва Малин?
— Майкен — поправи я Карен. — Горката Майкен. Луда е за връзване, нали знаеш? Обаче спечелихме доста пари заедно.
Миа бавно започна да проумява. Логиката на всичко.
— Чрез църквата?
Карен Нилун се усмихна и отново изръкопляска.
— Отлично, Миа. Много си умна. Нямаш представа колко е лесно да накараш старите дами изведнъж да решат да дадат всичките си пари на Иисус, когато не им остава още много живот — засмя се тя. — Те вземаха шейсет процента, ние — четирийсет. Така е справедливо, бих казала. Това са мно-о-о-го пари, Миа. Знаеш ли колко пари са това?
— Не — отвърна Миа.
— Много — смигна Карен. — Да кажем, че не живея тук.
— А тя знаеше ли за Маргрете и за другите момичета?
— О, не — засмя се Карен. — Майкен е порядъчно луда, в това няма съмнение, но е прекалена мекушава за такива неща. Но пък поне успях да използвам глупавия ѝ приятел, Рогер Бакен. Той не можеше да реши дали е мъж, или жена. Впрочем, беше забавно. Такива хора винаги са много слаби, лесно е да ги измамиш.
— Боже, това се казва план — отбеляза Миа. — Сътрудничили сте си с църквата. Умно сте го измислили, изгодно за всички.
— Да, нали? — призна гордо Карен.
— И какво стана с нея?
— С кого?
— С Маргрете. Бебето.
Карен замълча за момент, преди да отговори.
— Бутна ме кола. Счупих си крака и двете ръце — тя стисна устни. — Лежах в болница.
— Дълго ли?
Карен кимна мълчаливо.
— Не ги упреквам — продължи тя, вече с предишната усмивка. — Старците. За това, че си дават парите. Лежат там съвсем сами. Тялото им отказва. Преосмислят живота си и се разкайват. О, кааак се разкайват, Миа! Виждала съм ги. Чувала съм ги. Мислят за всичко, което биха направили иначе. Съжаляват, че не са поемали по-малко отговорност за другите, че не са мислили повече за себе си, че не са пътували повече, не са се забавлявали повече, не са опознавали света. Всички са уплашени до смърт. Страхът се чете в очите им, ужасен страх, Миа, трябва да ги видиш. Разбират колко са сглупили. Обзема ги паника. Надяват се на нов живот. Искат да си купят още един шанс. Не ги упреквам. Какво е чувството да не ти остава много да живееш, Миа?