— Какво правим? — попита той и отново се приведе напред между тях.
— Чакаме — отвърна Мунк.
— Какво чакаме? Онази луда държи Миа в плен и кой знае какво прави с нея. Защо просто не нахлуем и не пометем вещицата?
— Къри! — Ким се опита да го вразуми.
— Знам какъв е залогът — каза спокойно Мунк. — Внучката ми е вътре.
Той отправи към Къри достатъчно красноречив поглед, за да не бъде разбран правилно.
Къри кимна, все едно поиска извинение, и пак се отпусна на седалката.
Марион е вътре.
Мунк се стегна. Сега не можеше да влиза в тази роля. На дядо. Микелсон, естествено, бе настоял той да си остане вкъщи, да остави другите да свършат работата, но и булдозер не би удържал Холгер Мунк. Той вдигна бинокъла пред очите си и погледна към мрачната къща.
— Колко време ще чакаме? — попита Къри нетърпеливо от задната седалка.
— Къри! — смъмри го отново Ким.
— Не, той има право — сдържано го защити Мунк. — Няма какво да чакаме.
Пак натисна копчето на интеркома.
— „Делта 2“, тук „9“. Обадете се.
— „9“, тук „Делта 2“, край.
— „Делта 2“, тук „9“. Бъдете в готовност за влизане.
— „Делта 2“, прието. Край.
Мунк се увери, че пистолетът „Глок“ е със свален предпазител и кимна на другите двама.
— Готови ли сме?
Ким потвърди.
— Готов картоф — изтананика Къри.
Мунк отвори предпазливо вратата и излезе от аудито възможно най-тихо.
83.
Марион Мунк пак се събуди със странен вкус в устата си. Сънува толкова хубав сън — вкъщи си е, мама и татко са там и всичко е както преди. Отвори очи и установи, че още е затворена в малката, бяла, студена стая. И същата глупава, огромна рокля. Сви се под тънката завивка и заплака. Не знаеше от колко време е тук — беше трудно да разбере, защото лампите никога не угасваха. Потърси ключа за осветлението, но не намери такъв — само студени стени, без врати и без прозорци. Марион плака толкова много, че в очите ѝ почти не останаха сълзи. Тропа по стените и вика, и плака, но никой не дойде. Първоначално не разбираше защо. Нали винаги идваха, когато плаче? Или мама, или татко — винаги идваха. Както онзи път, когато имаше температура и сънува, че Мечо Пух се е превърнал в огромно чудовище и иска да я изяде. Тогава и мама, и татко дойдоха на секундата. Но тук не идваше никой. В тази стая никой не се грижеше за нея. Беше съвсем сама.
Марион Мунк пъхна палец в устата си и се сгуши на малка топка в леглото. Отдавна бе престанала да го прави, но сега пак започна. Докосна палеца си с език — стана ѝ толкова приятно и спокойно. Облиза си пръста. Имаше нещо странно на нокътя. Извади палеца си от устата и го огледа учудено. Някой беше изрязал нещо на нокътя ѝ. На него имаше резки, наподобяващи буква. Като буквата на Вивиан в детската градина, „V“. На палеца ѝ имаше „V“. Марион отново пъхна палеца в устата си и започна да изучава с език острите ръбчета на буквата.
Отначало рисуваше. Или поне се опита да рисува, но не беше толкова лесно. Нямаше на кого да покаже рисунките — освен нея тук нямаше никого. Нарисува мама и татко, и дядо. После нарисува супергероиня. Супергероинята беше жена, с която можеше да говори и която щеше да се грижи за нея. След това престоят ѝ тук стана малко по-лек. Сякаш в бялата стая дните не течаха. Вкъщи винаги имаше сутрин и ден, и вечер, и лесно се разбираше кога се случват нещата, но тук това бе невъзможно. През цялото време беше светло и не се чуваха никакви звуци. Освен когато идваше храната през отвора в стената — същия, в който бе стояла тракащата маймуна. Храната бе странна и неособено вкусна, но въпреки това тя винаги я изяждаше, защото беше невероятно гладна. Понякога имаше и шишенце сок, но най-често само вода. Беше много глупаво да яде, защото после ѝ се ходеше до тоалетна. А в стаята нямаше тоалетна, само кошче за боклук и миришеше много лошо. Марион си направи малък капак от хартия от блокчето за рисуване и тогава спря да мирише чак толкова силно. Но изпадаше в ужас винаги когато се налагаше да го вдигне и да седне, защото там вече се бе събрало доста и беше много гнусно.
Макар че през цялото време бе светло, не ѝ беше трудно да заспива. Всеки път се случваше едно и също. Щом се наядеше, заспиваше. А нито веднъж не се почувства изморена. Сякаш ѝ се доспиваше от храната. Сякаш беше някаква вълшебна храна или нещо подобно. Добре помнеше Алиса в Страната на чудесата, с която ставаха странни работи, след като изяде нещо — ставаше ту голяма, ту малка, значи вълшебна храна съществува. Възможно ли бе храната да е вълшебна, въпреки че имаше неприятен вкус?