— Отиваме на турне. В Швеция.
— О, сигурно ще бъде страхотно!
— Да, предполагам — откликна Кариане учтиво.
— Нямам особено голям късмет — засмя се Ларшен и извади стотачка от портфейла си. — Но е редно да подкрепяме младежта, нали?
— Благодаря — усмихна се Кариане. — Струват по двайсет крони и имате шанс да спечелите кошница за плодове, кафе и неща, които сами сме изработили.
— О, сигурно няма да спечеля, но ще купя билети — смигна Ларшен. — За съжаление имам само сто крони, това е неприятното.
Сто крони. Пет билета. Значи се налага да продължи да обикаля тази вечер. Беше го отлагала до последно. Уговорката беше на репетицията на следващия ден да предаде парите, а тя имаше още много непродадени билети.
— Във всеки случай е по-добре от нищо. — Ларшен ѝ даде стотачката и взе подадените му билетите. — Бъди внимателна — заръча ѝ угрижено на стълбите.
Той се вторачи в мрака след нея и сбърчи нос. След като изчезна свинската глава, явно му беше станало нещо. При миналото ѝ посещение не се бе притеснил толкова много.
Кариане Колста прекоси двора и излезе през вратата. Изкачи се по пътя към моста „Вик“. Чудеше се дали да не се прибере вкъщи и да зареже продажбата на билети. В този момент пред очите ѝ ненадейно се разигра невероятна сцена.
В началото не разбра какво вижда. Не беше възможно. В Танген — най-скучния град на света — тук никога нищо не се случваше. Отсреща имаше малка къща. Тя не знаеше кой живее в нея, всъщност мислеше, че е необитавана, никой никога не беше виждал там да влизат или да излизат хора. Сега вратата зееше и по стълбите слизаше малко момиченце. Беше облечено в странна рокля и силно ридаеше. Кариане Колста веднага го позна. Беше го виждала във вестниците. Имаха негова снимка в групата във фейсбук. Това беше момиче номер пет. Това беше Марион Мунк.
Кариане стоеше със зяпнала уста, без да помръдва. Момиченцето се затича надолу по стълбите и падна веднага щом стъпи на чакъла. След него с големи крачки заслиза жена. Марион се изправи, погледна назад, изплака и продължи да тича. Жената подире ѝ бе много по-бърза, настигна я с един скок, запуши устата ѝ с ръка, издърпа я обратно в къщата и затвори вратата.
После всичко утихна.
Кариане Колста беше в шок. Беше изпуснала пачката билети, парите и телефона си на земята.
Наведе се бързо, вдигна телефона и набра 1-1-2 с треперещи пръсти.
85.
Лукас остави пистолета на земята и пъхна ключа в катинара. Сега навън беше хладно, усещаше студения вечерен полъх по врата си. Отключи катинара и повдигна тежкия дървен капак. Освети тъмната стая долу. Светлината се плъзна по стълбата и се блъсна в бетонния под няколко метра по-надолу. Той затъкна пистолета в колана на панталона си и заслиза надолу по стълбата. Момчето и Ракел седяха, загърнати в одеяло. Лукас насочи фенерчето към тях, но го отпусна, когато видя, че си закриват очите от яркия лъч светлина.
— Аз съм Иисус — съобщи той възможно най-спокойно. — Не се бойте, нищо няма да ви сторя.
Освети наоколо и намери каквото търсеше — туба, оставена пред рафт с картонени кутии. Момчето и Ракел колебливо се приближиха към него по бетона.
— Можем ли да си ходим? — попита несигурно момчето.
— Да, вървете — отвърна Лукас. — Вървете с Божията благословия. Портите са отворени.
При разминаването в студеното помещение за момент погледът му срещна очите на момчето.
— Благодаря — изрече то и неуверено докосна ръката му.
— Аз съм Иисус — повтори Лукас с усмивка и освети стълбата пред двете деца. Изчака ги да излязат от шахтата и насочи светлината към рафтовете, за да вземе тубата. Беше тежка, но успя да я качи по стълбата, влачеше я по стъпалата с фенера под мишница. Затвори шахтата, спря за момент и се загледа в звездите. Рядко бе виждал нещо толкова красиво. По цялото небе проблясваха надежда и радост. Озарен от щастие, пое по площадката.
Пасторът стоеше в църквата при олтара в дъното, с гръб към входа. Чу го да влиза и се обърна.
— Как мина? — засмян, пасторът тръгна към Лукас с разтворени обятия, но спря изумен насред църквата, виждайки какво държи Лукас в ръка. Извадил пистолета от пояса си, той бе насочил дулото му към гърдите на пастора.
— Лукас? Какво правиш?
— Спасявам те — усмихна се Лукас и бавно се приближи към белокосия мъж.
— Какво говориш, сине мой? — пасторът стисна зъби. — Ела, сине мой. Дай ми пистолета. Не знаеш какво правиш.
Протегна ръце към русия младеж.
— Шшш — очите на Лукас блестяха. — Не усещаш ли?