— Какво? — заекна пасторът.
— Че Дяволът те е обсебил.
— Говориш безсмислици, синко — каза нервно белокосият мъж.
— Не — възрази сериозно Лукас. — Дяволът се е настанил в теб, но не е късно. Аз съм изпратен на земята, за да те спася. Това е призванието ми.
— По дяволите, Лукас — заекна пасторът.
— Виждаш ли? — кимна Лукас. — Дяволът е обладал сърцето ти. Говори през устата ти. Не правим така с нашите деца. Не правим така с хората. Ние им помагаме, не им вредим. Това не е Божията воля. Вината не е твоя. Ти си невинен. Дяволът те е подмамил. Накарал те е да го пуснеш в душата си. Обладал я е. Накарал те е да желаеш зло на другите. Не е нужно да чакаме повече. Нека да се отправим заедно към небето.
— Дай ми пистолета, проклетнико — изкрещя пасторът в трескава възбуда, но вече беше късно.
Лукас натисна спусъка, простреля белокосия мъж два пъти в гърдите и пусна пистолета на пода. От силата на изстрела пасторът отлетя назад и остана легнал да се бори за въздух. Лукас отвори тубата и се захвана да излива съдържанието ѝ по протежение на стените. Не бързаше. Нямаше закъде да бързат. Миризмата на бензин започна да се разнася из малката църква. Пастор Симон лежеше по гръб на земята с полуотворена уста, наблюдаваше Лукас с паника в очите и ръце, спазматично вкопчени в гърдите си.
Каква красота, помисли си Лукас, при вида на прясната кръв, стичаща се на тънки струйки по изметения под. Изпразни останалото съдържание на тубата около олтара и се върна при пастора. Сега той се бе хванал за шията, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаше само бълбукане.
— Не бой се — успокои го Лукас и го погали по беловласата глава.
Изправи се и извади запалка от джоба си. Провери дали работи. Загледа се в потрепващото пламъче. Започна от единия ъгъл. Бензинът бързо се възпламени. Отиде от другата страна, доближи запалката до пода, запали, продължи напред и така, докато цялата църква се изпълни с пламтяща светлина. Захвърли запалката, върна се при пастора, коленичи до него и го хвана за ръката. Пламъците обхващаха цялата църква — завесите, стените, настилката, олтара. Лукас се усмихна и си затананика. Още веднъж погали нежно пастора по буйните бели коси.
— Виждаш ли Дявола? Сега те напуска. Не е ли красиво? — смееше се младежът.
Пасторът се взираше ужасен в него. Тялото му трепереше. Кръвта шуртеше на бързи потоци от дупките в гърдите му.
Пламъците се извисиха до тавана. Всичко гореше.
— Ще се видим у дома, татко — усмихна се Лукас.
И затвори очи.
86.
Холгер Мунк се промъкваше бавно към старата малка къща с чувството, че нещо не е наред. Прозорците бяха заковани. На покрива имаше голяма дупка. Къщата изглеждаше необитавана от години. Сякаш щеше да се срути всеки момент. Възможно ли е Карен да живее тук? В тази съборетина? Странно. Колкото повече се приближаваха, толкова повече го обземаше усещането за нещо сбъркано.
— „Делта“, всички екипи, тук „9“ — прошепна той в интеркома и същевременно усети как телефонът в джоба му вибрира.
— Някой забелязва ли нещо?
— Нищо — прозвуча тихо отговорът в ухото му.
Виждаше как Къри пристъпва от крак на крак само на няколко метра от него с приготвен пистолет. Колегата му безмълвно вдигна рамене.
Какво чакаме?
Не беше възможно тази къща да е обитаема. Дали не бе построила скривалище под нея? Стаичката от филма на Кисе. Доколкото можеше да се прецени от краткия видеоклип, тя бе прекалено малка. Не беше изключено да има няколко такива стаички, разположени една до друга. И все пак…
Трескаво се мъчеше да вземе решение. Нямаха абсолютно никакво време за губене. Тя беше отвлякла Марион. Беше отвлякла Миа. Бяха длъжни да направят нещо. Дали не беше вече прекалено късно?
Вече е прекалено късно.
Дори не смееше да се замисля за последствията, ако беше вярно. За Мириам. За Мариане. За всички. За всички в отдела. Не на последно място за него самия.
— „9“, тук „Делта 1“ — чу се тихият глас в ухото му. — На позиция сме и сме готови да влезем. Сигнал за действие? Край.
Вече безкрайно нетърпелив, Къри пак вдигна рамене. Изглеждаше готов на всичко и ако Мунк не дадеше скоро заповед, сам щеше да щурмува обекта.
Мунк приклекна на коляно само на няколко метра от постройката и се опита да си създаде по-добра представа за ситуацията, а през това време отново усети телефонът в джоба му да вибрира.
Не, нямаше начин да е възможно. Не беше правдоподобно. Да изградиш малко, изолирано помещение под земята, да, но цял апартамент, в който да живееш?