— Да — усмихна се тя. — Добре ли си? Всичко ли е наред с теб?
Красивото момче изглеждаше изтощено и объркано, но поне беше живо.
Благодаря. Слава Богу.
— Това е Ракел. — Тобиас нерешително посочи момичето, спотайващо се зад него.
Девойката, облечена в широка, тежка сива рокля, с бяло боне, сякаш излязла от друго столетие, стоеше зад Тобиас, трепереше и не смееше да се покаже.
— Има нужда от помощ — каза Тобиас и едва сега Емилие забеляза колко отпаднало е момичето, очите му се затваряха и едва стоеше на краката си.
— Сядайте. — Емилие отвори задната врата.
— Тобиас! — извика Торбен, когато видя брат си да се качва изнемощял в колата.
Малкото момченце разкопча за секунда предпазния колан, скочи на задната седалка и силно прегърна брат си.
Емилие седна зад волана и намери място, подходящо за обратен завой.
— Добре ли сте? — попита тя, когато вече се движеха надолу пътя.
Тя намери погледа на Тобиас в огледалото. Момчето все още изглеждаше много объркано, но, независимо какъв ужас бяха преживели, сякаш бавно осъзнаваше, че е в добри ръце.
— Добре сме — гласът на Тобиас трепереше. — Ще ни помогнеш ли?
Момчето погледна Емилие в огледалото.
— Разбира се — кимна тя. — Всичко ще се оправи, Тобиас, гарантирам.
Емилие Исаксен караше по тесния черен път толкова бързо, колкото смелостта ѝ позволяваше.
И се насочи към града.
88.
За втори път в рамките на по-малко от час Холгер Мунк седеше в колата с бинокъл и екипа на „Делта“, готов да проникне в сграда, този път в правилната. Със сигурност. Едно момиче я бе видяло. Марион. Излизала тичешком точно от тази къща. Само за да я хванат пак. Карен Нилун. Момичето познаваше местността и знаеше за какво говори, вече нямаше никакво съмнение. И докато Мунк имаше усещането, че грешат със старата съборетина, която бяха обсадили преди малко, сега всичко изглеждаше съвсем истинско. Старата, червена постройка бе позанемарена, но видимо обитаема. От прозорците излизаше някак прекалено слаба светлина, сякаш са покрити с фолио, та да не се вижда какво има вътре. Лек дим се вдигаше бавно от тухлен комин на покрива. Идилична селска къщичка. Отвън. Но всички, застанали в готовност пред нея, знаеха, че отвътре нещата стоят по съвсем различен начин. Карен Нилун се намираше вътре. Беше убила четири шестгодишни момичета. Беше съсипала живота на невинни родители, баби и дядовци, сестри и братя, приятелки, съседи и им бе причинила ужасна болка, която никога нямаше да премине. Подмамила беше Мунк да вярва, че може би го очаква любов. Той усети надигащата се в гърдите му омраза, челото му гореше, ръцете му се потяха, но се опита да запази спокойствие. Да действа професионално. Тя държеше Марион в плен. Марион е жива. Във всеки случай е била жива преди по-малко от час. Холгер Мунк не смееше да мисли дали Миа е вътре и какво ѝ се е случило.
Налагаше се да действат бързо, но не прекалено бързо. Изискваше се да преценят ситуацията, да разположат всички екипи. Мунк хвърли бегъл поглед надолу по пътя, където преди малко бяха спрели три линейки със загасени светлини, за да не всяват смут. Къри седеше неспокойно на задната седалка и удряше пистолета в бедрото си. Ким Колсьо, в обичайната си поза на истукан, се намираше на предната седалка, вперил поглед във вратата, през която скоро щяха да влязат.
— „Делта 1“, тук „9“, отговорете.
— „9“, тук „Делта 1“, на позиция сме. Край.
— „Делта 2“, тук „9“, отговорете.
— „9“, тук „Делта 2“, трябват ни няколко минути. Край.
— „Делта 2“, тук „9“, прието, чакаме. Край.
— Какво става, по дяволите? — попита Къри нетърпеливо от задната седалка.
— Изчакваме — отговори Мунк лаконично.
— Какво чакаме? Миа е вътре, мамка му.
Гологлавият полицай вече губеше самообладание, барабанеше с пръсти по крака си и бе присвил очи, изпълнени с ярост.
— Чакаме „Делта 2“ да заемат позиция — обясни Мунк възможно най-сдържано.
— Успокой се, Къри — обади се Ким, все така неподвижен на предната седалка.
— Да му се не види — чу се неочаквано отзад.
Всичко се случи толкова бързо, че Мунк не успя да реагира. Къри вече беше отворил задната врата и вървеше към къщата.
Мунк слезе бързо от колата, а Къри го последва с бясна скорост. Искаше да извика, но не рискува да изплаши Карен.
По дяволите.
Набра максимално поносимата за тежкото му тяло скорост. Носеше се по чакъления път, през дворната врата, по каменните плочки и миг преди да стигне до стълбите, Къри завъртя дръжката на вратата и връхлетя в къщата.