Най-накрая стигнаха пътеката за езерото Даушьоен. Тук щеше да пусне кучето. Той коленичи, опита се да го погали по главата, да бъде малко по-мил, докато разхлабва повода.
„Така, сега ще си потичаш, нали?“
Кучето го погледна с тъпите си очи и оплези език. Валтер запали цигара и за момент изпита нещо, което почти наподобяваше любов към малката кучка. Не беше виновно кучето. Кучето си беше наред.
И главоболието му започваше да преминава, свежият въздух му се отразяваше добре. Отсега нататък щеше да харесва кучето. О, колко са умни кучетата. Всъщност бе донякъде приятно да се скитат заедно из гората. Сега бяха почти приятели, а тя толкова умело го следваше, да, умно куче. Нямаше повод и въпреки това вървеше спокойно заедно с него по пътеката.
В този момент кокер шпаньолът отскочи настрани и се втурна през гората.
По дяволите!
— Лейди!
Валтер Хенриксен остана на пътеката и известно време вика, но напразно. Захвърли цигарата си, изруга тихо и започна да се промъква нагоре по склона, накъдето бе изчезнало кучето. След няколкостотин метра застина. Кучето лежеше съвсем спокойно на малка полянка. И тогава съзря момиченцето: висеше от дървото. Полюшваше се над земята. С ученическа раница на гърба. И бележка на шията:
Пътувам сама.
Валтер Хенриксен падна на колене и механично направи нещо, което му се искаше да направи, откакто се бе събудил.
Повърна върху себе си и заплака.
2.
Миа Крюгер се сепна от шума на чайките.
Всъщност трябваше да е свикнала с тях. Все пак бе купила тази къща далеч в морето, в устието на фиорда, преди четири месеца, но градът не искаше да я пусне. Апартаментът в „Туршхов“ на улица „Вогт“ — там винаги се носеше грохот — автобуси, трамваи, полицейски сирени, линейки — ала никога не се беше будила от тях, те почти я успокояваха, но от тези чайки, от техните крясъци, не съумяваше да се отърве. Навярно защото всичко останало бе толкова тихо.
Тя се протегна, за да стигне часовника на нощното шкафче, ала не виждаше колко показва той. Сякаш стрелките не бяха там, намираха се някъде в мъглата, десет и петнайсет или един и половина, или нещо без двайсет и пет. Снощи пи хапчета и те още действаха. Успокояваха, отпускаха, притъпяваха сетивата — не бива да се вземат с алкохол, но кого го беше грижа. Така или иначе оставаха само дванайсет дни, преди да умре — кръстчета в календара долу в кухнята, дванайсет отворени прозорчета.
Дванайсет дни. 18 април.
Тя седна в леглото, навлече исландския си пуловер и се заклатушка надолу към всекидневната.
Хапчетата ѝ бе предписал един колега. Упълномощен приятел, помогнал ѝ да забрави, да преработи действителността, да дойде на себе си. Полицейски психолог или май беше психиатър? Сигурно трябва да е бил психиатър, за да пише рецепти. Във всеки случай тя имаше достъп до това, което искаше. Дори оттук, макар че ѝ струваше известно усилие да си взема нещата. Да се облече. Да включи извънбордовия мотор на лодката. Да измръзне през петнайсетте минути, нужни ѝ, за да стигне до пристана. Да запали колата. Да пътува в продължение на четирийсет минути до Филан, тукашния административен център, който не приличаше съвсем на център, но все едно. Тук, в търговския комплекс „Юртен“, се намираше аптеката и после едно кръгче през „Винмонополе“3 на същото място. Рецептите бяха готови, изписани от Осло. „Аподорм“, „Вивал“, „Ламиктил“, „Циталопрам“. Някои от психиатъра, но също така от лекаря. И двамата бяха толкова отзивчиви, толкова доброжелателни — „не вземай прекалено много, трябва да си предпазлива“ — ала Миа Крюгер нямаше намерение да бъде предпазлива. Не бе дошла тук, за да оздравее. Беше дошла, за да изчезне.
Още дванайсет дни. 18 април.
Миа Крюгер извади бутилка минерална вода от хладилника, облече се и се спусна към морето. Седна на скалата, уви се по-плътно в якето и глътна първата си доза хапчета за деня. Песъчинки в джоба на панталоните ѝ. Пъстри цветове. Нямаше представа какви лекарства е пила днес, главата ѝ все още бе замаяна, но това нямаше значение. Прокара лекарствата с глътка от бутилката и протегна крака към вълните. Продължаваше да седи, загледана в ботушите си. Видът им ѝ бе непонятен, сякаш това не бяха нейните крака, а нечии други, някъде там далече. Премести поглед към морето. И то ѝ бе непонятно, но все пак се насили да продължи да гледа отвъд, към хоризонта в далечината, малкото островче някъде там, чието име не знаеше.
3
Магазин за алкохол. „Vinmonopolet“ е единственият легален дистрибутор на алкохолни напитки в Норвегия. Собственост е на държавата. — Б.пр.