Избра това място наслуки. Хитра — остров в Трьонделаг. Можеше да е където и да е другаде, само да бъде сама. Остави решението на брокера. „Продай ми апартамента и ми вземи нещо друго.“ Той я погледна изкосо, сякаш е луда или идиот, обаче искаше да спечели пари, така че не му пукаше, изобщо не го беше еня. Блестящата му усмивка дружелюбно ѝ обещаваше той да се погрижи за всичко. Държи ли да продава веднага? Има ли нещо конкретно предвид? Престорена добронамереност, но тя бе надникнала в очите му. Гадеше ѝ се при тази мисъл. Фалшиви, противни очи. Винаги бе съзирала вътрешния мир на хората около нея. Сега виждаше него, това мазно същество в костюм и вратовръзка и видяното не ѝ хареса.
Не е ли редно да се възползваш от тази дарба, щом я имаш?
Не разбираш ли? Трябва да я приложиш за нещо и то именно за това!
Да върви по дяволите. Вече няма да я използва. Никога повече. Тази мисъл ѝ подейства много успокояващо. Изобщо беше крайно спокойна, откакто дойде тук. Остров Хитра. Брокерът си беше свършил добре работата. Изпита почти приятелско чувство към него.
Миа Крюгер се надигна от скалата и тръгна нагоре по пътеката към къщата. Беше време за първото ѝ питие за деня. Не знаеше колко е часът, но времето нямаше значение. Купи скъп алкохол, поръчан предварително. Навярно бе нелогично да ползва нещо скъпо, при положение че така или иначе ѝ остава толкова малко време, но от друга страна — защо не? Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото? Отдавна бе престанала да мисли за такива неща. Отвори бутилка арманяк „Домен дьо Пантанян“, реколта 1965 г. на „Лабейри“, и се почерпи с три четвърти чаена чаша, оставена неизмита на кухненския плот. Арманяк за осемстотин крони в неизмита чаша. Виждаш ли колко ми пука? Мислиш ли, че ми пука? Тя се усмихна леко на себе си, извади още няколко хапчета от джоба на панталона си и пак слезе към скалата.
Отново изпита почти приятелско чувство към брокера с прекалено белите зъби. Ако си избира място за живеене, защо да не е тук? Въздух, гледка към морето, необятно спокойствие, застинало под белите облаци. Никога нищо не я бе свързвало по някакъв начин с Трьонделаг, но този остров ѝ се понрави още щом дойде. Тук имаше елени. Несметни количества елени и това я очарова. Елените подхождат повече на други места — на Аляска, на филмите. Красиви животни. Някои хора ги застрелват, без да им мигне окото. Миа Крюгер се беше научила да стреля в академията, но никога не бе обичала оръжията. Човек не бива да си играе с оръжия, те се използват само в случай на крайна необходимост и дори тогава е най-добре да се избягват. Ловният сезон за елени на остров Хитра продължаваше от септември до ноември и веднъж на път за аптеката се бе натъкнала на група младежи, които привързваха един елен към ремаркето на колата си. Беше през февруари, извън ловния сезон, и за момент си помисли да спре, да им запише имената, да докладва, та да си получат заслуженото наказание, но потисна този порив и не направи нищо.
Веднъж полицай, винаги полицай?
Вече не. Не, по дяволите.
Още дванайсет дни. 18 април.
Тя изпи последната глътка арманяк, отпусна глава назад на скалата и затвори очи.
3.
В залата за пристигащи на летище „Вернес“ Холгер Мунк се потеше в очакване да му докарат наетата кола. Заради мъглата на „Гардермуен“ полетът бе закъснял, както обикновено, и Холгер пак се замисли за учения Ян Фредрик Виборг, уж самоубил се в Копенхаген, след като разкритикувал заради метеорологичните условия плановете за строеж на летището. Дори сега, осем години по-късно, не можеше да се откъсне от случая — тяло на възрастен мъж, преминало през прекалено малкия хотелски прозорец, без причина, непосредствено преди в Стуртинга4 да разгледат решението за главното летище. И защо нито датската, нито норвежката полиция не бе проявила желание да изясни подобаващо инцидента?
Холгер Мунк се откъсна от мислите си, когато светлокосото момиче зад щанда на „Юръпкар“ се прокашля, за да му покаже, че е негов ред.
— Мунк — съобщи той сухо. — Колата трябва да е поръчана.
— Аха, ваш музей ли отварят в Осло? — смигна му момичето в зелена униформа.
Мунк не схвана веднага шегата.
— Или вие не сте художникът? — усмихна се момичето, без да спира весело да трака по клавиатурата пред себе си.
— Какво? Не, не съм художникът, не — уточни Мунк, без да променя тона си. — Дори не съм му роднина.