Не те понижавам, премествам те. По-добре се радвай, че все още имаш работа.
Тогава, пред бюрото на Микелсон в „Грьонлан“, той едва не отказа поста, но размисли. Какво друго му оставаше да прави? Да стане пазач?
Холгер Мунк пак се качи в автомобила и подкара по Е6 към Тронхайм. Запали нова цигара и пое по околовръстния път в посока юг. В колата беше монтиран джипиес, но той не го включи. Знаеше къде отива.
Миа Крюгер.
Замисли се с нежност за старата си колежка. Телефонът пак иззвъня.
— Мунк.
— Къде си, по дяволите?
На другия край на линията беше Микелсон, раздразнен, на ръба на сърдечен удар, както обикновено. Как този човек бе оцелял десет години на шефското място в Грьонлан представляваше загадка за мнозина.
— Аз съм в колата. Къде, по дяволите, си ти? — отговори Мунк сухо.
— В колата къде? Пристигна ли?
— Не, не съм пристигнал. Току-що кацнах, мисля, че си наясно. Какво искаш?
— Само да се уверя, че изпълняваш нашата уговорка.
— Папката е тук и не съм забравил задачата да я доставя, ако това имаш предвид — въздъхна Мунк. — Наистина ли беше наложително да ме изпращаш тук само за това? Защо не възложи работата на някой куриер? Да беше използвал местната полиция.
— Добре знаеш защо точно ти си там — отговори Микелсон. — И искам този път да направиш това, за което получи указания.
— Първо — отново въздъхна Мунк и хвърли фаса през прозореца — не ти дължа нищо. Второ: не ти дължа нещо. Трето: по твоя вина вече не използвам по предназначение сивите си клетки, така че си затваряй човката. Знаеш ли над какви случаи работя в момента? Искаш ли да чуеш, Микелсон? Над какво работя?
За момент от другата страна настъпи тишина. Мунк се засмя наум.
Микелсон не мразеше нищо повече от това, да моли някого за услуга. Знаеше колко е раздразнен Микелсон сега и се радваше, че старият му шеф е склонен да размисли и че не става точно както той иска.
— Само свърши работата.
— Ай-ай6, сър — Мунк се изкиска и козирува насмешливо в колата.
— Не ме иронизирай, Мунк. Обади ми се, когато имаш нещо.
— Ще ти се обадя. А да, само още нещо…
— Какво има? — измърмори Микелсон.
— Ако тя се съгласи, и аз идвам. Стига вече Хьонефос. И държа на старите помещения. На „Марибуесгата“. Ще работим извън участъка. И искам същия екип като по-рано. Окей?
За момент настъпи тишина, преди да дойде отговорът.
— Изобщо не може да става дума за това. Този въпрос въобще не е на дневен ред. Мунк. Това е…
Мунк се усмихна и затвори телефона, преди Микелсон да успее да каже още нещо. Запали нова цигара, пусна пак радиото и избра пътя за Оркангер.
4.
Миа Крюгер, сгушена под одеялото, бе задрямала на дивана до камината. Сънува Сигри и се събуди с чувството, че сестра ѝ все още е там. При нея. Жива. Отново са заедно както винаги досега. Сигри и Миа. Миа и Сигри.
Неразделните близначки от Осгорщран, родени с две минути разлика, едната — светла, другата — тъмна — бяха толкова различни и въпреки това толкова си приличаха.
Миа искаше единствено да остане в съня си, при Сигри, но се насили да стане и да отиде в кухнята. Лека закуска. За да задържи алкохола. Ако продължава по този начин, ще умре преждевременно, а беше рано.
18 април
Още десет дни.
Щеше да се справи. Да издържи още десет дни. Миа преглътна насила два сухара и обмисли дали да не изпие чаша мляко, но вместо това пи вода. Две чаши вода и две хапчета. От джоба на панталона ѝ. Днес бяха бяло и светлосиньо.
Сигри Крюгер.
Сестра, приятелка и дъщеря.
Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.
Със силна обич и дълбока скръб.
Миа Крюгер пак седна на дивана и остана там, докато усети как таблетките започват да действат. Да я зашеметяват. Було между нея и света. Имаше нужда от това сега. Почти три седмици не бе виждала отражението си, а сега се налагаше да премине през това изпитание. Душ. Банята на втория етаж. Беше го избягвала възможно най-дълго, не искаше да се вижда в голямото огледало, монтирано от предишния собственик вътре точно срещу вратата. Възнамеряваше да намери отвертка. Да премахне свидетелството за жалкото си състояние. Достатъчно зле ѝ беше и без да се налага да се уверява в това, но нямаше сили. Стигаха само за хапчетата. И за пиенето. В жилите ѝ течеше валиум, усмивчици в кръвта ѝ, сладостна защита срещу иглите, плували в нея толкова дълго. Тя събра смелост и се качи по стълбите. Отвори вратата и едва не изпадна в шок, виждайки отражението си в огледалото. Не беше тя. Беше друг. От край време Миа Крюгер си беше слаба, но сега изглеждаше болна. Винаги е била здрава. Винаги — силна. Свали пуловера и дънките и остана пред огледалото само по бельо. Бикините ѝ висяха на нея. Цялата ѝ плът около корема и ханша беше изчезнала. Прокара предпазливо ръка по изпъкналите си ребра, усети ги отчетливо, не беше трудно да ги преброи. Насили се да пристъпи към огледалото, съвсем близо, да хване погледа си в помътнялата сребърна повърхност. Винаги се бяха прехласвали по сините ѝ очи. Никой няма толкова норвежки очи, Миа, каза ѝ веднъж някой и тя още си спомняше колко горда беше тогава. Норвежки очи прозвуча толкова хубаво. Във времето, когато тя искаше да е като другите, да не бъде различна. Сигри беше по-красива така или иначе, може би затова ѝ бе станало толкова приятно. Живи сини очи. Сега не беше останало много от тях. Вече изглеждаха мъртви. Без блясък и живот, обрамчени с червено, там, където трябваше да е бяло. Наведе се да си вземе панталоните, намери две таблетки в джоба, отвори уста под струята и ги преглътна. Пак застана пред огледалото и се опита да изправи гръб.