Малката ми индианка я наричаше баба ѝ. С изключение на сините очи можеше да мине за такава. Индианка. Дали кайови или сиукси, или апачи, индианците винаги я бяха очаровали като дете, никога не бе имало съмнение на чия страна е. Каубоите бяха лошите. Индианците бяха добрите. Как си днес, Миа Лунен лъч? Миа положи ръка върху лика си в огледалото и се замисли с нежност за баба си. Остана загледана в дългата си коса. Мека, гарвановочерна коса се спускаше по крехките ѝ рамена. Отдавна не бе пускала толкова дълга косата си. В полицейската школа започна да я подстригва късо. Не ходеше на фризьор, вкъщи, сама, просто вземаше ножицата и режеше. За да покаже, че не я интересува дали е красива. Че не се перчи. Не се и гримираше. Ти си естествено красива, мое индианче, бе казала баба ѝ една вечер, сплитайки косата на Миа пред камината вкъщи, в Осгорщран. Виждаш ли какви разкошни клепки имаш, колко прекрасни дълги ресници? Виждаш ли, природата вече те е гримирала? Не бива да се тревожиш за това. Не се гласим заради момчетата. Когато дойдат — тогава. Миа беше индианка край баба си и норвежка — в училище. Всъщност чудесна комбинация. Изведнъж леко ѝ прилоша от хапчетата — и това ставаше понякога, малките таблетки не даряваха само покой и добруване — тя никога не си правеше труда да провери какви хапчета комбинира. Подпря се за малко на стената с една ръка, докато най-лошото отмине, отново вдигна поглед, насили се да остане пред огледалото още малко. Да се види. За последен път.
Още десет дни.
18 април.
Не бе размишлявала много какво ще бъде. Последният миг. Дали ще я боли. Дали ще е трудно да се остави. Не вярваше на всички онези истории, как животът минавал пред очите на умиращия. Ами ако е вярно? Не беше от особено значение. Житейската история на Миа Крюгер бе изписана по тялото ѝ. Виждаше живота си в огледалото. Индианка с норвежки очи. Дълга черна коса, до неотдавна постоянно подстригвана, но сега падаща на вълни по слабите ѝ, бели рамене. Затъкна косата си зад ухото и се зае да изучава белега до лявото си око. Разрез, дълъг три сантиметра, следа, която не искаше да изчезне.
Разпит на заподозрян в убийство. Младо момиче от Латвия, намерено да се носи по река Акершелва през града. Миа, изгубила сили и разконцентрирана, не видя ножа, но за щастие, успя да се отдръпне достатъчно, за да не я ослепи. Носи превръзка на окото няколко месеца; беше благодарна на лекарите в болница „Юлевол“, че бе запазила зрението и на двете си очи. Вдигна пред огледалото лявата си ръка и се вгледа в пръста си, чийто връх липсваше. Още един заподозрян. Малко стопанство в покрайнините на Мос. Пази се от кучето! Ротвайлерът се бе устремил към шията ѝ, но тя успя да вдигне ръка. Още усещаше зъбите му около пръстите си; за няколкото секунди я обзе паника, ала извади пистолета си от кобура и застреля в муцуната ръфащото я псе. Сведе очи към малката пеперудка, която си бе татуирала точно над ръба на бикините, до хълбока. Беше на деветнайсет и свободна в Прага. Срещна един испанец. Летен флирт. Пиха прекалено много бехеровка и се събудиха всеки с по една татуировка. Нейната беше малка — пеперудка в жълто и зелено на хълбока. Миа почти се усмихна. По някое време си мислеше да я махне, засрамена от младежката си глупост, но не го бе направила, а сега вече нямаше никакво значение. Докосна малката сребърна гривна на дясната си китка. Двете със Сигри бяха получили по една като подарък по случай конфирмацията си. Детска гривничка, сърчице, котвичка и буква. „М“ на нейната. „С“ на гривничката на Сигри. Вечерта, когато празненството приключи и гостите се разотидоха, двете седнаха горе, в детската стая в Осгорщран, и неочаквано Сигри предложи да си ги разменят.