Слънцето се е издигнало вече и е превърнало отровната слана в невинен стъклен прах, но ако продължава все така да се издига, ще изчезне зад плътната пелена от сиви облаци, застлали по-голямата част от небето. Чува се бученето на излитащи самолети. Знам, че летището е близо — веднага зад хълма — и колкото повече приближавам, усещам, че ръцете ми изстиват и краката ми треперят, но не забавям крачка. Споменът за предишното ми пътуване до Акад е като еластична пружина, стегната в гърдите ми, която пулсира и ме тласка да вървя…
Споменът като преследвач вплита стъпките си в моите и постепенно ме принуждава да се подчиня на забавения му нощен ритъм, става все по-отчетлив и накрая се налага с коренно различната си стилистика, използвайки хитро единствения общ елемент: че и в него вървя и вървя, но в един съвсем различен свят, през един съвсем различен етап — може би минал, може би бъдещ, — различен, защото сега е нощ и стъпките ми сега затихват меко по асфалт, не по черупка от бели камъни, а асфалт, върху който неоновите реклами — повече от звездите в черното като асфалт небе — хвърлят хладни отблясъци; вървя по безкрайната Виа Нергал, но не към мистериите и нощните служби в зикуратите, не към по-евтините барове и сергиите на шумните сукове, не като останалите от групата — разпръснати, преди да се съберат сутринта отново около кладенеца, забързани да прекарат една незабравима нощ, доколкото това бе възможно с някакви си трийсет мита — максимумът, разрешен на еднодневни екскурзианти от Иркала, — не като тях, а в противоположна посока, напредвам упорито към далечния номер 3113 с потен гръб и жадни очи, без да смея да взема такси — парите можеха да потрябват за друго; вървя и вървя към този добре запомнен адрес, където ще стоя след около три единични часа на третия етаж пред масивната врата с три месингови табелки, замрял в дълго и страхливо очакване, този адрес, от който след още три часа ще се отдалечавам обратно по безкрайната Виа Нергал с равномерната крачка, характерна за всеки иркалец, и ще си спомням как чак след третото позвъняване — споменът многозначително ще акцентува върху тази троичност, превръщайки я от случайност в магия или може би просто в невротичен тик, — как чак след него съм чул влаченето на чехли, щракане на резета и лицето на възрастна жена с двойна гуша в тясната пролука, което пита: шисрит огок? на някакъв птичи език, и как аз с подут от умора език съм казал само: Бианка… като молба и като въпрос съм повтарял само: Бианка?, как след ново и дълго очакване накрая в хладния коридор и самата Бианка, същата и все пак различна — за толкова години съм успял да забравя колко е висока, — сега още по-слаба, по-прегърбена; прегръщаме се с миризмата на непознати цигари, прегръщаме се с Бианка, но без думи, сякаш не е кой знае какво, и не чак толкова години, и не тук в Акад — една неочаквана делничност, просто: влез, влез, и: ела да те запозная с мъжа ми — споменът услужливо ми го показва: излегнал се полугол в леглото, мургав, с плосък гръден кош и мазна, лъщяща кожа, виждам го с мрежичка на главата и черен туш около очите, виждам го да чете вестник, виждам и буквите, които ми напомнят следи от чайка по мокър пясък; Август, разбира се, че Август, много ми е приятно, Август, който лежи отпуснат и едва вдига поглед над страницата, без да се трогне особено от моята поява, а споменът вече бърза да ме изведе с фарт през разни стаи и антрета в хола заедно с Бианка, където след малко, сам, между стените, покрити с тежки килими, ще се сетя, че из огромния апартамент, планиран сякаш от сънен архитект или безумна пчела, се движеха и други хора, кимащи учтиво, безплътни и тихи, с които никой не ме запознава, но които изчезват след няколко неясни реплики, подхвърлени от Бианка, изчезват, послушни като домашни духове, зад плътните завеси, за да засилят натрапчивото усещане за магическа реалност и театър, и за невидими действия зад плътни завеси вместо врати; но това ще са по-късни съмнения, а сега за сега седим с Бианка върху възглавничките на пода, тя се извинява — за какво ли? — и пита за какво ставаше дума, макар всъщност да няма значение, казва Бианка, ти просто разказвай, разказвай, какво е положението там долу, при вас в Иркала; аз мърморя объркано, че нищо особено в Иркала, нормално е, както винаги в Иркала, какво да й разправям, тя и без това знае, а ако не си спомня, какво да й разправям, по-добре тя да говори, тук какво става, тук в Акад, взирам се напрегнато в нея, направо не мога да повярвам, че я виждам жива от плът и кръв,виждам я тук в Акад, чувам гърления й смях — едно време не се смееше така, ще си спомня по-късно, — чувам учудването й: защо съм мислел, че тук е по-особено, когато и това е свят като свят, както навсякъде другаде е в Акад, както навсякъде, и май иска да каже още нещо, но после замлъква, сянката или може би крилото на някакъв спомен преминава през светлокафявия ирис и лека-полека започваме да затъваме в едно неловко мълчание, а тя сигурно иска да пита за брат си; подхващам дума за брат й, мънкам мъгливо, как не съм го виждал често напоследък, но когато за последен път… но това „когато“ е прекъснато от пак същия смях, какви съм ги дрънкал, когато има повече от две години, откакто той е тук, и аз мигам глупаво, не зная какво друго да кажа, освен: много се радвам, много се радвам, пукайки с пръсти, и от този момент нататък става нещо със звука, чува се само нейният глас, и дали ще почакам само за секунда да нахрани детето, и след като разбирам, че да, да, нейно е, тя вече е права и неразпознаваем гласът ми глухо изрича: честито! малко над нивото на коленете, и пак онзи смях, и пак: извини ме, а аз направо крещя: моля те, аз съм тука натрапника, аз би трябвало да се извинявам, изкрещявам го от някакви ужасни дълбини, последните ми думи, преди да остана в пълна тишина, сам, между стените, покрити с тежки килими, ниски мебели от непознато, тъжно и тъмно дърво, под високите тавани, сам, върху възглавничките на пода, втренчен в жълтия гардероб с изрисуван китайски дракон на вратите, сам, когато жената с двойна гуша — предполагам, майката на Август — прекосява хола, мърморейки си нещо под носа, сам, когато ме отминава като растение и изчезва зад завесата в съседното помещение, сам, гледан през някакъв кестеняв воал или опушено стъкло и в пълна тишина, влакнеста като памук, за да се подсили чувството за самота, чувството за статичност, от което споменът изтънява, става почти прозрачен за реалното ми вървене по черупката от бели камъни; и още една непредвидена цел: да избухне в старческото спокойствие на апартамента по-стряскащо контрапунктът от нахлуването на глутницата заедно с нахлуването на звуковата картина, изтъкана от блъскане по вратата, викове в коридора, неразбираеми ругатни, бързи заповеди и зловещ тропот на тежки ботуши, и аз се виждам как, без да се замисля, с автоматичността на професионален страхливец изчезвам в нишата до жълтия гардероб с китайски дракон, свивам се като ембрион в корема на страха и все още дори не треперя, когато нахълтват полицаите, все още объркан къде всъщност се развива действието, но скоро осъзнавам с възвръщането на зрението в страхливите ми очи, с възвръщането на слуха в страхливите ми уши, че не, това тук не е Иркала — униформите са други, няма ги и характерните ленти с пресечени чукове, носени от щурмоваците на Ерешкигал, приликата е единствено в лицата и ръцете — дълги и с тежки пестници, а също и в походката; приликата е и в начина, по който тършуват като големи гризачи и събарят на пода книги, дрехи, съдове, портрети и огледала: търсят, ровят, душат и стъкло хрущи под подковани токове, а всъщност приликата е и в лаещите гласове, често споменаващи името на Лугалбанда в отговор на истеричните вопли на майката на Август, накарана накрая да млъкне, блъсната в ръба на масата, обаче приликата е и когато отвеждат всичките обитатели на апартамента нанякъде и ето ги, преминават пред скритите ми очи: майката на Август, стенеща с ръце на кръста, самият той в бяло кимоно и вече без мрежичка на главата, някакъв старец с проскубана брада и прозрачна капка, увиснала от върха на носа му, две възрастни дами, сигурно сестри, цветнокож младеж, сигурно ямаец, и мъж и жена с пергаментена кожа и неопределена възраст, хванати под ръка, като последна излиза Бианка, почти спокойна, скръстила ръце на гърди; тогава разбирам, че приликата е и в прадревния страх на безкрилата птица скелер пред манкуспиите от равнината, който бавно пъпли по гръбнака ми като стоножка и ме стиска, свит като фиба в моята ниша зад тежкия килим с влакънца, полепнали по дрехите ми и проникващи навсякъде, в това естествено скривалище до жълтия гардероб, учуден как ми се размина да не ме открият, когато се чува щракане на външната врата и ужасното подозрение, че полицаите се връщат сами, за да довършат спокойно започнатото, ме превръща в гипсова статуя; но в хола задъхана влиза Бианка, аз подавам глава и влиза Бианка, пуснали са я да си вземе детето, че не се знаело колко ще се забавят, а на тебе исках да ти кажа да не се притесняваш, извинявай, че так