Вече съм преминал хълма, а слънцето се е издигнало прекалено и е угаснало зад плътната пелена от сиви облаци. Влизам в летището с тежкия сноп лук под мишница. Плъзгащата се врата се затваря зад мен и като че ли ми отрязва пътя назад. Залата е огромна, пълна със стотици хора, повечето селяни. Неволно съм се приближил до някакво гише. Служителката е с брадавица под лявото око, гласът й ме стряска:
— За къде?
— А?…
— За къде ще пътувате, ви питам?
За малко да ми се изплъзне от устата „за Акад“, но бързо съобразявам и казвам:
— За Кеш — без да съобразя, чe вече пътят ми назад е действително отрязан.
Служителката ми подава формулярите, отпечатани на груба амбалажна хартия, които трябва да попълня. Дръпвам се настрани, намирам мастилница и перо и започвам да нанасям нужните данни автоматично, без да се замислям, както всеки иркалец го прави хиляди пъти в своя изпълнен с проверки и показания живот. Когато стигам до графата „Цел на пътуването“, спирам за миг и се оглеждам в едно от многото огледала по стените. Виждам се в старомодния сив костюм с маншети и снопа лук, подпрян до краката ми, и си задавам въпроса дали бих могъл да заблудя някого с този нелеп маскарад. Но вече е късно за колебания — ако се откажа сега и тръгна към изхода, ще бъда много по-подозрителен. Въздъхвам и декларирам: „С цел продажба на селскостопански продукт“. Перото ужасно дращи по жилестата хартия — нокът на котка, ударена с камък.
Служителката бавно и подозрително изучава формулярите, накрая изръмжава:
— С колко валутни единици разполагате?
Кой знае какво ме накара да отговоря:
— С трийсет — макар че нямам и пукнат мит, нали дойдох „просто да проверя и веднага се връщам“.
Тя вече е записала „ХХХ“ с властния си почерк, а аз се изпотявам при мисълта какво ще стане, когато при проверката се разбере, че съм излъгал. Вървя като обречен на смърт към стаята за обискиране, но колкото и бавно да тътря крака и да се прегърбвам под тежестта на снопа лук, знам, че все някога ще стигна и ще стана жертва на собствената си непредвидливост.
Изведнъж до мен се приближава елегантен господин с кафяв костюм, късо подстригана, прошарена коса, модни мокасини и дипломатическо куфарче в ръка, който се навежда, просъсква нежно в ухото ми: „Глупак!“ и успява да набута нещо в джоба ми, а после веднага се изгубва из многоезичната тълпа.
Това беше баща ми.
Бъркам си в джоба и напипвам три монети. По формата безпогрешно разпознавам, че всяка е от по десет мита. Такъв е баща ми — винаги ми помага, когато знае, че върша нещо непозволено, за да имам възможност да сгреша докрай и да изтърпя най-тежкото наказание; такъв е баща ми. Сигурно пак заминава на някой международен конгрес на ихтиолозите в Мелуха. „Благодаря ти, татко“, прошепвам аз и забързвам крачка. Вече няма и формална причина да се колебая, а времето тече. Остава половин единичен час до излитането на самолета.