След обискирането съм пред последната стъклена врата. Оттук нататък е бетонната писта, по която пъплят вретеновидните туловища на джъмбоджетите. Веднага виждам този, който е за Акад или по-точно за Кеш, както трябва да се пише в документите. Той е най-близо, на някакви си трийсет гара и ясно се разчита синият надпис „Анзу“ над крилото, но по стълбата все още никой не се качва, а може би, което е по-лошото, всички са се качили. Мъча се да разблъскам многоглавата тълпа — главно селяни и пакистански семейства, натоварени с бохчи и изкорубени куфари, обградени от кордон полицаи с черни кожени дрехи, черни шлемове и лица, скрити под непробиваеми и непроницаеми маски, които с палки насочват множеството към двете автобусчета, вече претъпкани догоре, и не допускат някой да тръгне по пистата. Блъскам се, псувам, обхванат от общата истерия, и искам да разкъсам кордона и да стигна като Йона до кита.
Зад една от маските прозвучава топъл, познат глас: „Няма смисъл, братле. Свършени сте. Всички сте свършени“ и почти в същия миг ръката в черна ръкавица стоварва палката по гърба ми, сякаш за да потвърди. Увисвам като капка, притиснат между телата, не толкова от болка, колкото от изненада.
Това беше Румбата, познах гласа му, макар от три години да не го бях чувал, откакто го изпратиха в трудов лагер. Но оттогава явно е постигнал доста, оттогава явно е напреднал — охрана на летището, не е шега работа. Радвам се за него, макар че ме удари, макар че каза: „Свършени сте“.
Изведнъж бентът е разкъсан и като сляпо стадо се понасяме напред без никой да знае всъщност накъде. А и накъде ли, накъде, когато полицаите, между които е и Румбата, умело се пренареждат и пречат на обезумялата тълпа да се насочи към стълбата на чакащия самолет за Акад.
След няколко удара с палка по гърба и в кръста успявам да се изплъзна и тичам по пистата покрай хангарите. Забелязвам открехнатата врата на някакъв резервен изход, нахълтвам задъхан. Полумрак, втора врата, ескалатори, движещи се плоскости, полуетажи, звънци, викове, тропот на ботуши. Боже мой, само да изляза от тази вавилонска кула от метал и стъкло, непостоянни обеми и прецизни устройства за следене, само да изляза, да се върна у дома и никой да не знае, че съм бил за Акад, никой да не знае, да ме оставят на мира, а аз ще мълча, ще мълча, само да ме оставят…
Но милост няма. Мятам се из наклонените коридори, а във всяко разклонение изникват черни шлемове. Струва ми се, че се опитват да ме тласнат в някаква строго определена посока и вече усещам гърлото на изкусно подготвената мрежа за ловене на глупаци, дребни риби и южняци. Подпирам гръб, изтръпнал от болка, на облицованата с хладни плочки стена и се чудя накъде да търся спасение, когато вратата на един служебен асансьор се отваря пред мен.
— Насам, насам — вика ме някой отвътре.
Хвърлям се в кабината, потегляме.
Спасителят ми е пълен мъж на около петдесет години, плешив и изпотен. Досещам се, че той също бяга от полицаите и също е жертва като мен. Това, че е бил глупак като мен, ме озлобява, това, че е изпуснал самолета също като мен, ме изпълва с презрение, това, че има и друг, ме кара да повтарям:
— А аз, ако бях избързал, щях да се кача в автобуса и да стигна стълбата, ако бях избързал, щях да излетя. Ако бях избързал, ако бях избързал, ако бях… — повтарям аз с всяко издишване, защото не мога да дишам, ако не го повтарям.
— Самолетите за Акад излитат празни — казва отегчено Иаков и асансьорът спира.
Спътникът ми подава предпазливо глава, оглежда се и чак тогава излиза. Прави ми знак с ръка, излизам и аз.
— Това е северният край на кулата, трето ниво. Ще се опитаме да се измъкнем оттук.
Пропълзяваме под някакви гофрирани тръби, чува се глухият тътен на далечни мотори, дълбокото пъшкане на заспало чудовище, мирисът на изгоряло месо.
— Спри, спри, върни се назад. Назад!
Блъска ме в гърдите, но успявам да видя тежкия сноп лук, светещ в полумрака, и до него сгърченото тяло. В съзнанието ми проблясва споменът за човека зад кофите сутринта, човекът, чиято глава не посмях да погледна.
— Какво беше това?
— Едно момче, май че южняк. Отиваше в Акад да продава лук. Даже не сладка тръстика, а някакъв си жалък лук. Изгорили са го с високо напрежение.