Прехапвам устни, бавно прокарвам ръка по лицето си, за да превърна опасението си в увереност и пръстите ми действително казват: това е съвсем различен човек. Инстинктът за самосъхранение, съобразителността на гонено животно, решителността на последната възможност са ме изкарали от ролята на непохватен страхливец и това ме е спасило, а предишният персонаж е загинал, бил е изгорен с високо напрежение, излезнал е от играта твърде рано, както обикновено става с по-слабите в живота.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме нощта, тогава може би изключват системата. Ако не ни открият дотогава, ще се опитаме да изпълзим навън.
Седим върху гладко рендосани дъски и мълчим. Плешивият рови из джобовете си, а аз в едно закъсняло озарение виждам претъпканите автобусчета, нестигащи никога до стълбата, разделени от нея само със смешното разстояние от трийсет гара, виждам стълбата с цвят на слонова кост, която се отлепва от тялото на „Анзу“, виждам как той бавно потегля, набира скорост и се издига над бетонната писта, а после вътре съвсем отчетливо виждам хладния полумрак и празните като ограбени саркофази седалки, безупречната работа на климатичната инсталация и никой, никой по пътеката в средата, виждам вече добре и чувствам ясното острие на истината:
— Самолетите за Акад излитат празни…
— Но аз съм бил там — вяло протестирам аз.
Той пали цигара, а лицето му е все още потно:И аз съм бил там, всички сме били. Аз дори бижутерски магазин имам там. Ех, какво знаеш ти… Идвах си само да видя семейството.
— Но сега щеше да останеш там, нали? — гласи моята реплика.
— Знам ли, но май и това си мислех — вади смачкан вестник от вътрешния си джоб. — Ето това ме подлъга — подава ми го с погнуса, сякаш е змия, — хванах се като последен южняк.
Добре ми е известно, ще е вчерашното извънредно издание след пресконференцията, но от ненужна учтивост го разтварям. Тлъстите букви от заглавието на първа страница веднага се набиват в очите: „КРАЙ НА БАСНОСЛОВНАТА ИЗМИСЛИЦА“, а отдолу се мъдрят подзаглавията: „Масова психоза или идеологическа бомба със закъснител? Митът за Акад — новото Елдорадо. Родната провинция Кеш, обявена за земен рай. Прекален патриотизъм или чуждопоклонничество? Категоричното мнение на учените. Някои изводи и мерки.“
— И преди отричаха Акад, но хората си вземаха билети за Кеш, а пътуваха всъщност до Акад. Нищо ново, всеки знаеше това — казвам аз, като смачквам вестника и го хвърлям на пода, покрит с каучукова настилка.
— Да, ама аз се хванах, като последен южняк се хванах. И ти си се хванал, и долу видя още колко други. Вярно е, преди на никой не му пукаше дали ще пътува до Кеш или до Акад, щом пристига на едно и също място, но сега нещата се промениха. Пусна се дори слух, че сега ще отменят полетите въобще. И аз като другите се изплаших и дойдох да проверя, а като видях, че все още може, реших да отлетя, сам да видя, сам да се убедя, че Акад съществува. Да не би пък изведнъж да излезе, че има някаква си провинция Кеш, да не би пък полетите вече да са действително до нея и разбрах, че има значение дали едно място е Акад или просто Кеш, защото ако го наричаш Кеш, дори да не е, току виж някой ден наистина се превърне. Изплаших се, хванах се и си мислех: само веднъж да стигна, само веднъж да стигна… Не ме гледай така. И ти това си си мислел, нали те чух какви ги говореше в асансьора, и другите долу това са си мислели, и тези, които утре ще дойдат за следващия полет, и другите в другиден, всички ще паднат в капана, а самолетите за Акад ще летят празни, както винаги досега. И знаеш ли защо? — Иаков прави драматична пауза, а аз най-после успявам да се сетя на кого ми прилича в момента. — Защото Акад не съществува. Не може току-така цяла провинция Кеш да се измисли току-така, не може. И знаеш ли в такъв случай какви сме ние? Изменници, това сме ние, изменници, родоотстъпници, защото смятахме на пръсти да се измъкнем, но добре ни спипаха, това беше проверката и добре ни спипаха. Акад ни се прищяло… Тук ни е мястото, тук долу, в Иркала. Ама някой умник може да каже, че там сумата и народ си изкарва хляба, че там търговията добре върви и че оттам в родната Иркала валута носим — може и да каже, но какво от това? След като стана ясно, че съществуването на онова там заплашва сигурността на родната Иркала — още повече, че то не съществува, както стана от вчера ясно, — то, следователно, на нас тука ни е мястото.
Моят спасител се старае да говори тихо и приглушеният му глас звучи между сандъците, скриващи металните тела на машини с човешки ръст — единственото нещо, което ми напомня къде се намираме всъщност, иначе имам чувство, че съм в зарзаватчийницата на чичо Бартоломей. Приликата между двамата е направо поразителна и с всяко следващо изречение все повече се засилва: добре познатият тон от дадзибао, каквото всеки иркалец е длъжен да прави поне веднъж седмично, шумерският маниер да повтаря думи и изрази, унизително робският напев, примесен с нотки на фалшив патриотизъм и просторечия, които заедно с ругатните по адрес на интелектуалците демонстрират близост до народа, всичко това, а също и преиграната самокритика, словесното самобичуване и самооплюване, неуместната разпаленост на третостепенни актьори от пошла мелодрама, бързо сменящите се настроения, бързо сменящите се позиции, защитавани с готови, удобни, взаимозаменяеми клишета, базгръбначната гъвкавост и откровената демагогия — всичко това, цялата тази мимикрия, превърната в сложно изкуство за оцеляване, се е просмукало дълбоко под кожата на всеки иркалец.