— Ще ни унищожат ли?
— Сигурно. Ние сме изменници. Днес беше изпитанието и ние се провалихме — дърпа от цигарата, аз мълча, черните ни гледат отгоре. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Акад не може да е раят. Раят трябва да е съвършен, това и всеки неграмотен южняк ще ти го каже… Ти твърдиш, че си бил в Акад, аз също съм бил, даже магазин имам там, а и колко други са били и всички знаят, че в Акад не е така. Значи Акад не е раят — бижутерът говори бавно, сякаш му представлява огромна трудност или сякаш е прострелян. — И не това дори е най-лошото. Най-лошото е, че тук долу е Инферното и ние сме обречени вечно да останем в него. И не Акад, а всъщност ние не съществуваме, защото тук е долната земя, Иркала, страната на мъртвите. Акад е светът, а ние сме измислени, ние не съществуваме.На хората им е мъчно за техните мъртъвци и затова са измислили Иркала. И когато си спомнят за нас, ние отиваме в Акад. Но все едно е насън. Ние сме фантоми, дим над чужди спомени, ние сме мъртвите — дърпа с наслада дима от цигарата той. — И най-неоспоримото доказателство — сещащ се, нали — е, че след тези пътувания до Акад никой иркалец не е останал там, никой.
Чак сега забелязвам, че има още много такива прозорци като този, от който скочихме, но все на същата височина и неотваряеми отвън.
— Ако сме мъртвите, как тогава ще ни убият? Ако не съществуваме, как тогава ще ни унищожат? — питам, не защото му вярвам, а просто да му покажа, че съм го слушал.
— Като заличат спомена за нас в Акад. Жрицата на черните Ерешкигал със сигурност знае как да го постигне — той е допушил вече последната си цигара. — А като си представя, че можеше да не се стига дотук, ако не се бяхме хванали като глупави южняци, ако по-рано се бяхме замислили защо никой иркалец не е останал там, никой…
— Може би все пак се дължи на носталгията — казвам аз, но думите ми са заглушени от тропота на десетки крака по ламаринения покрив.
Всички прозорци са отворени откъм летището и от тях като от срязани артерии се изсипват изплашени същества, сякаш този покрив е мрежата, към която е бил насочван от умели рибарски ръце обилният пасаж от объркани мерута, зеленки и сребристи ригове. Елегантни мъже с шлифери и меки шапки, сурови планинци с издълбани от бръчки лица, южняци с кръгли очи и кожени елеци, тъмнокожи синове на Мелуха с вълнени палта и сандали, пакистанци от Маган с фесове, бохчи и деца и нубийци с празни ръце, старици с пазарски торби и модерни жени с разноцветни коси скачат, падат, стават, блъскат се, тичат към нас в центъра на покрива като към спасители, хлъзгат се по вълнообразната ламарина, падат, стават, тъпчат се, докато накрая всички стоим в центъра, притиснати един до друг: хитони, кимона, костюми, голи рамене, изплашени тела, говорещи и нищо неказващи уста, мустаци и бръснати глави, татуировки, вратовръзки и потоци страх, страх, страх. Прозорците горе се захлопват и ни отрязват от света, от Акад, от Иркала, от летището. Зад тях като около арена в римски цирк стоят разкрачени и черни демоните на Ерешкигал с черни шлемове, безлики. Мисля си, че може би и Румбата е сред тях. Мисля си за човека зад кофите.
В ръката ми се вкопчва измръзнала ръка, а след нея между обградилите ме се появява жена ми — задъхана, разчорлена, изгубила е якето, само по зелена рокля.
— Добре, че те открих. Такава блъсканица, какъв ужас!
Прегръщам я, галя е по косата:
— Не трябваше да идваш. След малко тук ще се случи нещо лошо.
— Нищо, не ме е страх. Нали сме заедно.
Галя я по косата, притискам я към себе си, да я предпазя от останалите:
— Не трябваше да оставяш Шамси сам.
— Не се безпокой, майка ми ще се погрижи за него.
На ръката й над лакътя има драскотина. Става ми жал.
— Започва се — казва Иаков.
Виждам, че е напълно спокоен и държи на ръце едно дете, заспало от умора, независимо то големия шум и суматоха, което ми напомня Шамси.