— Започва се — повтаря Иаков.
Отначало не схващам за какво говори, но после забелязвам как по края на покрива снегът отстъпва с белотата си към жалката ни група в центъра. По края ламарината се е зачервила, а падащите снежинки не достигат до нея.
— Започва се, а аз все още се питам защо никой иркалец не е останал там, разбираш ли, никой — казва тихо Иаков, вперил поглед в далечината, а в очите му се чете мъдра тъга и възвишена тържественост, характерни за евреите в такива мигове.
Знам, че греши, като мисли, че никой, но е късно да го разубеждавам. Късно е да му разказвам за Бианка и брат й. Яд ме е, че не научих повече за брат й.
Снегът безропотно отстъпва.
Вече не си мисля за котката, която обикаляше около пилона като ударена с камък, и за човека зад кофите, нито за южняка с тежкия сноп лук.
Мисля си за хората в центъра на ламаринения покрив. И сякаш неусетно започвам да се издигам нагоре и все по-нагоре и ги виждам как стават все по-дребни и по-дребни върху ламаринения покрив с топящия се сняг около тях — отначало като шарени кукли, после като коледни курабийки и накрая като мравки. Чак тогава излиза червеният надпис: „НОСТАЛГИЯ, режисьор Нор Урнаму“ и чак тогава чувам, че ридая безутешно в мрака.
IX.1986