Борис Виан
Пътуване до Коностров
I
Локомотивът нададе пронизителен писък. Машинистът разбра, че спирачката го стяга твърде много и завъртя ръчката в правилната посока, а някакъв човек с бял каскет засвири на свой ред, за да има последната дума. Влакът бавно потегли. Гарата беше влажна и мрачна и той не обичаше да остава тук.
В купето имаше шест души, четирима мъже и две жени. Петима от тях си разговаряха, но не и шестият. На отсрещната седалка, от прозореца към вратата и отляво надясно бяха Жак, Раймон, Брис и млада руса жена, много хубава, Корин. Срещу нея седеше един мъж, чието име не се знаеше, Сатюрн Ламиел1, а срещу Раймон друга жена, кестенява, не много хубава, но показваше краката си. Наричаше се Гарамюш.
— Влакът потегля отново — каза Жак.
— Студено е — каза Гарамюш.
— Ще играем ли на карти? — каза Раймон.
— Не, да ви вземат мътните — каза Брис.
— Не сте много учтив — каза Корин.
— Защо не седнете между Раймон и мен? — каза Жак.
— Това е добра идея — каза Брис, който не беше учтив.
— Тя ще бъде срещу мен — каза Гарамюш.
— Ще дойда до вас — каза Брис.
— Не се местете — каза Раймон.
— Елате де — каза Жак.
— Идвам — каза Корин.
Всички станаха едновременно, разбъркаха се и трябваше да почнат отначало. Само Сатюрн Ламиел не си беше сменил мястото и продължаваше нищо да не казва. Така че на другата седалка, от прозореца към вратата и отляво надясно бяха Брис, Гарамюш, празно място и Сатюрн Ламиел. Срещу Сатюрн Ламиел — празно място. И после Жак, Корин и Раймон.
— Така сме по-добре — каза Раймон.
Той хвърли един поглед към Сатюрн Ламиел, който го посрещна с открито око и мигна, но не каза нищо.
— Не сме по-зле — каза Брис, — но не много…
Гарамюш намести отново полата си. Вече се показваха никелираните закопчалки, с които закачваше чорапите си… Тя се настани така, че да се виждат еднакво добре и от едната страна, и от другата.
— Не харесвате ли краката ми? — каза тя на Брис.
— Слушайте — каза Корин, — държите се лошо. Такива неща не се питат.
— Страшна сте — каза Жак на Корин. — Ако вашата муцунка беше като нейната, и вие щяхте да си показвате краката.
Погледна Сатюрн Ламиел и той не отвърна глава, а се загледа в нещо твърде далечно.
— Дали да не поиграем на карти? — каза Раймон.
— Пфу! — отвърна Корин. — Това е губи-време. По-добре да побъбрим.
Получи се един неудобен момент и всеки знаеше защо. Брис направи гаф.
— Ако в купето нямаше лица, които не ти отговарят, когато им приказваш — каза той, — нямаше да има нищо по-лошо.
— Хайде де! — обади се Гарамюш. — Защо ме погледнахте, преди да кажете това, а! Да не би аз да не ви отговарям?
— Не става дума за вас — каза Жак.
Той имаше кестеняви коси, сини очи и хубав басов глас. Беше гладко избръснат, но кожата на бузите му бе синя като гърба на недопечена скумрия.
— Ако Брис има предвид мен — каза Раймон, — можеше да го каже направо.
Той погледна Сатюрн Ламиел още веднъж. Сатюрн Ламиел сякаш бе потънал в мислите си.
— Някога — рече Корин — са имали начини да карат хората да говорят. По време на Инквизицията. Чела съм разни неща за тях.
Сега влакът се движеше бързо, но това не му пречеше всяка половин секунда да размишлява с колелата си за същото. Навън нощта беше мръсна и пясъкът на степта отразяваше няколко звезди. От време на време някое дърво бръсваше с щръкналите си листа голямото студено стъкло.
— Кога пристигаме? — каза Гарамюш.
— Не по-рано от сутринта — каза Раймон.
— Имаме време да тъпеем — каза Брис.
— Е, ако хората искаха да разговарят — каза Жак.
— За мен ли се отнася това? — каза Корин.
— Съвсем не! — каза Раймон. — За него става дума!
Изведнъж всички млъкнаха. Протегнатият пръст на Раймон сочеше Сатюрн Ламиел. Същият не помръдна, но другите четирима подскочиха.
— Той има право — каза Брис, — никакви увъртания. Този трябва да проговори.
— И вие ли отивате в Коностров? — каза Жак.
— Харесва ли ви пътуването? — каза Гарамюш.
Тя зае празното място между себе си и Сатюрн, като остави Брис сам до прозореца. При това движение се разкри горният край на чорапите й и розовите ластици на никелираните й закопчалки. Както и част от кожата на бедрата й, загоряла и гладка колкото си щеш.
— Играете ли на карти? — попита Раймон.
— Чували ли сте за Инквизицията? — попита Корин.
Сатюрн Ламиел не помръдна и натъкми краката си под шотландското одеяло в зелено и синьо, което беше на коленете му. Имаше много младо лице и русите му коси, грижливо разделени на прав път, падаха на равни вълни върху слепоочията.