Робърт Монро
Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване
1. Променливата
Страхът е голямата преграда пред човешкото развитие. Казано е, че когато се раждаме в тази материална вселена, ние носим със себе ей само два вида страх — от силен шум и от падане — и двата са предизвикани от родилния процес. Растейки, ние научаваме все повече страхове, така че, когато навлезем в зрелостта си, ние — или поне повечето от нас — сме претоварени от тях. Пораснали сме физически, но реалното ни развитие — реализирането на истинския ни потенциал — за съжаление е било прекъснато.
Непознатите неща предизвикват страхове. Страхуваме се от тъмнината може би защото не знаем какво има там. Една физическа болка би могла да възбуди страх, защото не знаем какво би могла да означава. Когато тези Неизвестни станат Известни, страховете изчезват, а ние сме в състояние да се справим с всичко, което ни се изпречи.
Всеки от нас притежава достатъчно Неизвестни в своя живот, а и достатъчно страхове. Няма нужда да търсим повече. Въпреки че има моменти, когато нямаме друг избор. Ето един пример. Това се случи с мен и е източникът на следващия материал.
Най-общо е прието, че по време на целия си живот ние не се променяме истински. Ние само ставаме все повече същите. Имайки предвид обичайните изключения, за които казваме, че само потвърждават правилото, когато се огледаме около нас, докато годините си вървят, това изглежда напълно вярно. Като цяло хората не се променят, а и повечето от нас силно се противят на промяната.
Въпреки това всички наши неприятности и битки се основават на промяната. Страхуваме се, че нещо ще се случи. Или пък се плашим, че няма да се случи. Затова се борим или да предотвратим Промяната, или пък да ускорим процеса. Но каквото и да правим, промяната е сто процента гарантирана. Единственият въпрос е в каква степен. Бавната промяна се представя като еволюция, бързата — като революция. Промените са изображението на Неизвестните — най-големите генератори на страх.
В моя собствен случай изглежда нямах избор. Попаднах, незнаещ и панически шокиран, в процеса, който предизвика новото познание за действителността — онова, което аз наричам Различния Мироглед, съпътстващ ме сега. Промяната в живота ми не бе просто в същата степен. То бе нещо, което не ме бе тревожело преди, защото въобще не знаех, че Такива неща съществуват. Беше ли тази промяна в живота ми случайна или еволюционна? Според мен тя бе революционна.
През 1958 година, без някаква очевидна причина, започнах да се нося из въздуха, вън от материалното си тяло. Не бе доброволно. Не бях предприемал никакви умствени подвизи. Не бе по време на спане, затова не можех да го отхвърля, просто като сън. Имах цялостно съзнателно усещане за това, което се случваше, а то, разбира се, само влоши повече положението. Предполагах, че бе някаква форма на безмилостна халюцинация, причинена от нещо опасно — тумор в мозъка, мозъчен кръвоизлив или неизбежно умствено разстройство. Или предстояща смърт.
Феноменът продължи. Нямах контрол върху него. Обикновено се случваше, когато си полягвах да се отпусна или отпочина, или пък се подготвях за спане — не постоянно, но няколко пъти седмично. Издигах се на няколко метра над тялото си, преди да започна да схващам какво точно се случва. Ужасен, започвах да се боря, за да се върна обратно през въздуха до физическото си тяло. Сигурен бях, че умирам. Както и да се опитвах, не можах да се предпазя от повтаряне на събитието.
По онова време мислех, че съм в приемливо добро здраве, без някакви важни проблеми или стрес. Бях напълно ангажиран. Притежавах няколко радиостанции, имах и друг бизнес. Притежавах офис на Медисън авеню в Ню Йорк, дом в Уестчестър и не на последно място съпруга и две малки деца. Не взимах лекарства, нито наркотици, пиех съвсем ограничено количество алкохол. Не бях особено обвързан с която и Да е религия, нито пък бях студент по философия или източни дисциплини. Бях напълно неподготвен за такава радикална промяна.
Невъзможно е да бъде описан страхът и самотата, които взеха връх по време на тези случаи. В началото не можах да споделя с никого за тях, дори и със съпругата ми, защото не желаех да я тревожа. Силно свързан със западната култура и наука най-общо, аз автоматично се обърнах за отговори към-традиционната медицина и общоприетата наука. След задълбочени изследвания и тестове домашният ми лекар ме увери, че нямам тумор на мозъка-и не съм под влиянието на друг физиологичен фактор. Но не можа да ми съобщи нищо повече.
В края на краищата намерих сили да разговарям с психиатър и психолог. Й двамата познавах като приятели. Първият ме увери, че не съм луд — познаваше ме твърде добре. Другият предложи да премина курс за обучение в продължение на няколко години при гуру в Индия — идея напълно чужда за мен. Не признах пред нито един от двамата, нито пък пред когото и да било друг, че бях изключително изплашен. Бях човек, неприспособил се към културата, за част от която се смятах. Възхищавах се от тази култура и я уважавах.