— Мога ли да го направя?
— Ако това е твоето желание.
— Ще може ли ти да ме придружиш?
— За мен ще е удоволствие. Готов ли си?
— Ако се движиш бавно, може би ще успея да усвоя техниката.
— Ти вече я знаеш. Тя е същата, която използваш, за да стигнеш до онова, което наричаш Дом. Само посоката не е част от твоето познание.
— Прав си. Ако ме водиш, ще те следвам. Светещата фигура започна да се движи. Следвах я близко, докато тя изведнъж започна да намалява. Отговорът ми бе автоматичен. Енергийният модел на Земята се стопи в тъмнината… после от нея започна да се очертава ландшафт. Точно пред мен светещият ИНСПЕС чакаше неподвижно.
Бяхме на около 300 метра над широка долина, която изглежда беше около 10 км дълга и около 5 км широка. Покрити със сняг върхове заобикаляха долината от три страни. Извън отворената й част имаше гори и полета, простиращи се до хоризонта. Ярко слънце висеше на синьо небе, опръскано с малки кълбести облачета.
Точно под нас имаше нещо, прилично на голямо селище, разпростряло се до полите на планината. Имаше множество дървета с различна форма и размери с разнообразни листа във всяка възможна отсянка на зеленото. Между дърветата имаше сложна и просторна мрежа от пътеки, но нямаше къщи или други сгради, нито пушек или смог. Въздухът бе напълно чист и ясен.
Обърнах се към ИНСПЕС.
— Никакви къщи? Няма и сгради?
— Местата за спане са под земята, също и местата за упражняване на занаят.
— Къде са хората?
— Те са между дърветата. Всеки изпълнява отделна функция.
— Колко са те?
— Малко над два милиона, според нашите сведения.
— Два милиона?
— Точно така.
— Колко селища има като това? Планетата е нашата Земя, нали?
— Наистина е тя и е единственото такова място. Тези са единствените хора, които я населяват.
— Единствените на цялата Земя?
— Точно така.
— Няма да питам какво се е случило, за да се намали броят им от милиарди… Значи, това трябва да очакваме в бъдеще?
— Мислиш в погрешна посока, приятелю. — Какво искаш да кажеш?
— Това място е от миналото, според вашия навик да обозначавате времето.
— От миналото? Няма нищо в нашата история, което дори отчасти да съвпада с това! Сигурно е твърде отдавна.
— Така е. Почти един милион години от вашите.
— Населението… това хора ли са? Такива като мен?
— Малко различни, но определено хора.
— Може ли да слезем долу?
— Разбира се, можем. Това е целта ни.
— Те ще могат ли да ни видят? Ще можем ли да контактуваме с тях?
— Да, без никаква трудност.
— И те няма да се възмутят от нашето натрапване?
— Напротив. Ще ни приветстват.
Спуснахме се долу към дърветата и после към едно открито пространство с размерите на футболно игрище. Беше парк или може би огромна цветна градина със спретнати гнезда за цветя и растения с различна форма. Нито едно от тях не ми бе познато. Широки, покрити с трева алеи обикаляха около цветните лехи. Аз дори почувствах тревата под краката си.
— Ти наистина я чувстваш Точно както си способен да я видиш, във физическия смисъл на думата. Но ти не си материален.
Обърнах се. Светещата фигура на ИНСПЕС бе зад мен. Бързо крачейки, към нас се приближаваха четирима души. Изглеждаха около 1,50 м високи, всеки с различен цвят на косата и кожата. Косата им бе еднаква по дължина, точно под ушите им. Лицата и телата им бяха на хора, извършващи активна дейност, на около тридесет години, но без издути мускули. Двама мъже и две жени. Лесно бе да се определи, защото не носеха дрехи.
— Нямат нужда от дрехи.
— А как ще се затоплят? Или ще се предпазят от студа?
— Всеки притежава индивидуална контролна система за тази цел.
— Не виждам нищо.
— Всичко е в съзнанието, както ти би се изразил. — Разбирам, че и лреди си идвал тук.
— Правилно… казано с думи.
Четиримата пристигнаха и застанаха пред нас, усмихвайки се щастливо. Имаха красиви тела, в отлична форма. Чудех се как щяхме да общуваме — какъв език използваха? Можеха ли дори да ни видят?
Един от мъжете пристъпи крачка напред и кимна.
— Да, можем да ви видим, Робърт. И (общуването е лесно. Ще си служим с вашия английски. ОК?
Това, което достигна до мен, бе ОК. Нещо не беше наред тук. Откъде той щеше да знае американски жаргон от бъдещето?
— Ние го приехме от твоето съзнание. Няма проблем. Тогава забелязах, че устните му не се бяха раздвижили и видях хитрите пламъчета в очите му. И двамата се разсмяхме — наум. Бях открил нов приятел, който можеше да чете мисли, може би и най-последната частица от онова, което мислех и чувствах. Оттогава нататък целият разговор бе мисловен — обмен на мисли, както бихте го нарекли.