Ударите спряха. Приличаше на спасение. Създадох и изпратих картина за себе си във физическо тяло, последвано от увеличаваща се крива. Това произведе различна следа в отговор — отрицателна, предположих.
— Това означава ли не? Не сте срещали моите същества? Нека ви покажа. — Предадох картина на група от мъже и жени, най-добрата, която бях в състояние да създам.
Отговорът бе отрицателен.
— Интересувате ли се кой съм? Ново отрицание.
— Но нали ме разбирате?
Този път потвърждение, ако го превеждах правилно.
— Обаче аз не мога да ви разбера. Само да и не. Отрицание.
— Искате ли аз да ви разбирам?
Отрицание.
— Тогава ме пуснете и аз ще изляза от вашата енергия. Скоростта и обхватът на ударите се увеличиха и после заглъхнаха. Почувствах бързо и насилствено движение — и отново бях в дълбока тъмнина заедно с моя приятел ИНСПЕС, който светеше до мен.
— Ти успя да общуваш с твърде малка част от цялото.
— Искаш да кажеш, само с пръста от ръката?
— Това е добра представа.
— В един пръст има твърде много личностни елементи.
— Но все пак съществуват някои, които осъществяват връзка с тези същества.
— Чудя еж дали някога ще бъда в състояние да го направят.
— Вярвам, че ще можеш, ако наистина така желаеш.
— Имам си този проблем — любопитството. Кажи ми, има ли някакви материални нечовеци, които бих могъл да срещна, и колко биха общували с мен?
— Ти предполагаш, че аз не съм материален и все пак съм човек?
— По някакъв начин усещам, че ти си притежавал физическо тяло, но не понастоящем. Ти също си свободен. Ти никога не си казвал, че някога си бил човек, но аз подозирам, че си бил. Поради една причина — ти притежаваш чувство за хумор. Злобничко и сатирично, но все пак го имаш. А това е съвсем човешка работа.
Настъпи пауза. Светлината на ИНСПЕС сякаш за миг затрептя.
— Усещам, че сега трябва да се върнем във физическото [???]
— Да, мисля, че е по-добре да го направя. Благодаря за помощта при пътуването!
— За мен бе удоволствие.
Върнах се във физическото, за да изпразня пълния си мехур. Сигналът — моят сигнал — бе съвсем познат! Колко малко е да бъдеш човек, но колко радост носи това!
4. Добре дошъл и сбогом
Любопитството ми все още не бе задоволено. Чувствах се напълно погълнат от себе си, нетърпелив и готов за повече нови преживявания. Въпреки че установих — не всичко, пожелано от мен, можеше да ми се предостави. Един човек, който живееше в съседство, почина. Или напусна, както предпочитах да разглеждам този акт, вследствие на сърдечен удар, и семейството му ме помоли да го открия и да осъществя контакт с него. При следващото ми посещение при моя приятел ИНСПЕС аз го помолих да ми окаже помощ за това, но ми бе отговорено, че такъв достъп по това време не е възможен. Сведение във формата на Роут бе всичко, което можеше да се получи, и аз го приех като задоволително при създалите се обстоятелства.
Внезапно ми дойде наум нов въпрос. Той бе твърде важен за собственото ми физическо преживяване ТУК. Попитах ИНСПЕС дали би могло да ми се покаже едно нематериално нечовешко разумно същество, с което лесно бих могъл да разговарям. За мое учудване приятелят ми предложи да ме заведе при едно такова и ние се установихме в тъмнината. Почти мигновено сякаш профучахме в пространството, изпълнено със звезди. Точно под нас бе нещо, което разпознах, че е нашата Луна, и съвсем близо до нея бе огромният мраморен глобус, оцветен в синьо и бяло — Земята.
Поогледах се. Къде ли беше този супернечовешки разум? Прочитайки въпроса, ИНСПЕС ме посъветва да погледна назад и нагоре.
Бях удивен. На около пет метра над мен и на разстояние около километър имаше огромен кръгъл обект, като плитка котловина, типична „летяща чиния“, както често я описват, но хилядократно по-голяма. Прекалено голяма, за да повярвам, че е именно „летяща чиния“. Но тъкмо си го помислих и тя мигновено се смали до някакви си 50 метра в диаметър.
Вратата в дъното се отвори и фигура… мъж… твърде човешки изглеждащ мъж, се появи и тръгна, да, тръгна към мястото, където аз се реех. Когато ме приближи, аз го познах. Нисък, набит и топчест, облечен така, че едва прикриваше мизерията си, със сива шапка, носът му изглеждаше червен и подут, на устата му бе изписана злобна гримаса. Той бе точно копие на звездата от толкова много комедии, на които се бях наслаждавал в материалното, когато бях млад — У. К. Фийлдс!
Това копие, проекция, хо дограма — каквото и да бе, говореше точно като Фийлдс, със същата интонация и повторения. Той ме покани на борда и ме разведе из онова, което приличаше на огромна куполообразна стая със снимки по стените на всеки комик, който някога бях познавал, и много повече на онези, които въобще не знаех, заедно с хиляди надраскани шеги и карикатури. Той описа всичко това като свой багаж.