Оформих въпроса в съзнанието си.
— Корабен товар? Какво искаш да кажеш с това „карго“? Можеш да се отървеш от превъплъщението. Мога да те приема точно какъвто си.
— Е, щом наистина го искаш… Но ще ей запазя ролята, ако нямаш нищо против. Помага ми да мисля като човек. Или би предпочел някой друг? Може би Гручо Маркс?
— Не, не. Остани какъвто си. Кажи ми, какво правиш, докато се мотаеш около Земята?
— О, момчето ми. Аз съм износител.
— Така ли? Какво от това, от което ние имаме нужда, притежаваш освен този космически кораб?
— Може би употребих израза по неправилен начин. Аз изнасям от тук, а не за тук, приятелю.
— Какво е онова нещо, което ние бихме притежавали и има някаква стойност за вас? Ти очевидно имаш по-напредничава технология. Използваш мисловното общуване. Ние нямаме нищо, което вие да искате или от което да се нуждаете.
Той започна да мачка носа си.
— Ами, господине, не е лесно да се намери, но аз го направих, да, господине, направих го. Ние си нямаме никак, а вие не можете да си представите колко скъпо е онова, което липсва.
— Какво си нямате?
— Събирам го от много години. То е изключителна рядкост, но сега вече имаме повече.
— Съвсем ме обърка.
— Нещо, което трябва да знаете за цивилизацията, за да я разберете, това е един от проблемите.
— Все още не разбирам…
— Вие, хората, го имате. А то е много рядко и скъпо за останалата част от разумните същества в онова, което наричате материална вселена, а и където и да е. Много рядко срещано и твърде скъпо струващо, господине. Аз съм специалист по събирането му. Ти все още не разбираш, нека ти обясня.
— Моля те, направи го.
— Това е стока, която се среща едно на един милион, а вие, хората, я притежавате. Чувството за хумор! Шегите! Смехът! Това е най-добрият тонизатор за пренатоварените мисловни системи. То автоматично заличава напрежението и налягането почти всеки път, когато се употреби!
— Така значи… ти си пътешестваш между нас, търсейки най-новото и най-последното…
— Съвсем точно! Вие, хората, от време на време съглеждате някой от апаратите ни за колекциониране и си вадите грешно заключение. Ние дори измислихте НЛО-ви-цове за нас! Всичко, което искаме, е да гледаме и слушаме, нищо повече. Отделно от случайните „номера“ — само да си пазим формата. А сега, ще ме извиниш, господине, трябва да продължа пътя си.
Изведнъж се намерих извън кораба, който бързо изчезваше в далечината. Приближих се до моя ИНСПЕС приятел, който ме чакаше в дълбоката тъмнина. Сега вече знаех, че човеците притежаваха само едно уникално качество.
— Добре се справи. Но има още нещо, което занимава съзнанието ти. Имаш една скрита мечта, която се опитваш да изразиш.
— Да… има някой, когото бих желал да посетя. Знаеш какво искам да кажа.
— Най-зрелият и съвършен човек на материалната Земя, който живее по едно и също време с теб.
— Точно така. Може ли да се осъществи?
— Да. Но резултатът може и да не е какъвто очакваш.
— Бих искал да опитам все пак.
Последвах блещукащата спирала от светлина през тъмнината не знам колко време. Изведнъж се оказах в една стая, съвсем нормална, оскъдно обзаведена с няколко стола, маса, фотьойли и люлеещ се стол. Два големи прозореца позволяваха на слънчевите лъчи да проникват. На-: вън сякаш имаше прави, високи дървета. Би могло да е навсякъде по Земята.
На бюро в едната част на стаята седеше някой. Не можех да определя дали е мъж или жена — конструкцията на лицето и тялото можеше да бъде и мъжка, и женска.
— Лицето бе почти безлично, косата — светлокафява, стигаща до ушите — възрастта — някъде между тридесет и петдесет, доколкото можех да определя. Облеклото бе просто — бяла блуза и черни памучни панталони.
Но онова, което ме зашемети, бе излъчването. Сякаш стоях на ярка пролетна светлина, която бе изпълнена с всяка съществуваща човешка емоция. Бе почти смайващо и все пак познато. Бе точно балансирано. В един миг бе мъжко, а после бях сигурен, че е женско. Истинско равенство — Той\тя. Тойтя!
Излъчването се заключи. Тойтя — нали трябва да има някакво име — ме погледна. Очите бяха бездънни. Не можех да открия изражение или излъчване. Контролът бе перфектен, макар че не можех да разбера причината за съпротивата.
Устните не се движеха, но чух. Очаквах го сега. Имаше горещо злорадство в онова, което разбрах.
— Тойтя, никога преди не са ме наричали така.