Да, разбира се, какво бих могъл да кажа…
9. Трудният път
И дейността на Института „Монро“, и Системата за Живот на Земята сами по себе си бяха за мен неоспорими Познания. Въпреки това имах неприятното усещане, което оставяше следи у мен, а и очертанията на моето липсващо Основно си бяха там. Аз просто не бях способен да ги усетя.
Отново се обърнах към моите лични дейности. Едно от Познанията, породено от повтаряща се опитност, бе, че придвижването към състоянието извън тялото за мен вече не представляваше „движение“. Изследваните обекти в Институтската лаборатория бяха докладвали много пъти това, но то небе част от моя личен модел, докато не започнах онова, което нарекох метод на „бързото превключване“. Оттогава всичко, което се случваше, бе заглъхване на едно състояние на мозъка и настройване към друго. Изглежда по-точно ще бъде то да се впише като „излизане от фаза“, а и повече задоволява системата за класификация на лявото ми полукълбо.
И така, това стана повтарящ се модел. Въпреки това бях започнал да забелязвам, колкото и плавно да се развиваха нещата, че една главна промяна набираше скорост. Предчувствието бе винаги толкова смътно, че можеше да се долови само при ретроспекция.
Този път онова, което ме извади от самодоволството ми, бе серия от инциденти, които започнаха да се случват все по-често, когато излизах извън фазата на тялото си по време на спящо състояние. Те бяха забележително сходни с „тестовете“, които бях преминал в предишните години. Тези тестове бяха учебни процедури, докато бях в състояние извън тялото. Дадено преживяване се повтаряше няколко пъти, докато у мен не се породеше определен отговор. После преживяването не се повтаряше.
Тези тестове бяха несловесни и очевидно бяха водени от нематериален, евентуално моя ИНСПЕС приятел. Ние се срещахме скоро след като напусках физическото състояние и обикновено бях запитван дали съм готов. Аз се съгласявах, изпълнен с упование. Почти веднага се чуваше силно прещракване и аз откривах себе си напълно потопен в преживяването. Отминал и забравен бе фактът, че това не е „реално“, а аз трябва да го изживея напълно, В кризисна ситуация, когато трябваше да се вземе решение, аз бях този, който го правеше. После се чуваше друго силно прещракване и аз отново бях с ИНСПЕС. Ако се бях представил задоволително, този определен тест повече не се повтаряше. Ако пък не, трябваше да се върна обратно и да се опитвам отново, докато се справя.
Никога не ми се бе случвало да попитам защо именно мен подлагаха на тест и кой отсъждаше какво трябваше да бъде правилното решение. Повечето, ако не и всички тестове изглеждаха напълно неотнасящи се до този материален живот, макар че много от тях бяха: в основата на ситуации на човешката Земя. Предположих, че някой по-умен от мен се нуждаеше от моя начин на отговор и аз понякога с колебание и радост поемах това задължение.
Тази нова версия изглеждаше почти същата, освен че вече нямаше поддържащ ИНСПЕС, когото можех да определя. Епизодите се случиха месеци след нашата последна среща и нямаше и следа от присъствие на ИНСПЕС, независимо от продължаващите ми надежди. Както и преди, една и съща ситуация се представяше в разнообразни форми и винаги имаше нужда от вземане на решение. Би било лесно да ги отстраня, все едно, че са просто съновидения, ако те не се представяха в модалност, построена от ИНСПЕС. Нещо повече, аз не бях имал обикновени сънища или кошмари от дълги години.
Тези инциденти ставаха толкова силни, че не можеха да бъдат пренебрегнати. Промяната в посоката се бе случвала много преди това. Бурята, която привлече вниманието ми, бе разкритието, че различни психологически и умствени състояния започваха да се отразяват на физически будното ми съзнание, като резултат от тези дейности. Във всички мои предишни пътувания извън тялото не бе имало подобни на тези последствия. Появяваха се възбуда и оживление или тъга и радост след завръщане в моето спокойно и отпуснато тяло. Но никога не ми се бе гадело, нито пък бях имал болки в ръцете и краката, ускорен сърдечен пулс, нито цялата ми нервна система се бе опъвала до краен предел. Тези ефекти често продължаваха петнадесет-двадесет минути след завръщането.
И така не любопитството, а нуждата ме подтикна отново да търся отговори — същата причина, която преди, години ме бе накарала да изследвам опитността извън тялото. Но този път имаше разлика. Аз не бях пренатоварен със страх, а притежавах инструменти и приятели, с които да работя. Освен това имах най-малкото началото на картата на територията.