Сега да се върнем към моето ново развитие — проникването на материалната ми същност от отговорите, вследствие на ОИТ. Лявото ми полукълбо настояваше, че физически разсеяните нови сигнали бяха причинени от някаква важна подробност, която бях пропуснал. Чудех се дали това бе указанието или следата към липсващото Основно?
Имах две възможности. Първата бе да се върна към началото, за да уловя онова, което бях пропуснал. Втората — да се излежавам в един прекрасен облак от любов и да продължавам да се чудя: „Ами какво, ако…?“ Първата изглеждаше по-конструктивна.
След като бях направил избора си, започнах да излизам от фаза приблизително в три часа на следващата сутрин. Използвах метода „бързо превключване“, за Да се върна към най-ранната точка от спомените си. Веднага почувствах сигнал, който вибрираше у мен. Последвах го и се оказах на сцена, която добре си спомнях. Зад мен имаше някой — усещаше се като брат. Сякаш бе нервен. Сочех към фигурата на мъж, който лежеше, проснат с лице към прашен път. Беше младеж, не повече от осемнадесетгодишен.
Около него се вихреща битка. Около петдесет или шестдесет мъже в къси кафяви тоги с широки кожени колани около кръста се биеха с приблизително количество чернобради мъже, с дребно телосложение, но сякаш притежаващи неописуема сила. И двете страни бяха въоръжени с къси мечове, саби и кръгли щитове. Те крещяха, пъшкаха и стенеха, чуваха се звуци от удар на метал върху метал, облаци прах, шуртяща кръв, хаос. Онези с широките колани очевидно губеха.
Осемнадесетгодишният, който носеше широк колан, се бореше да стане прав. Проблемът бе в копието, което го бе приковало долу. То бе проникнало през гърба му, преминало през цялото му тяло и се бе забило в калта на пътя. Усилията му ставаха все по-бавни и немощни, докато напълно спряха.
Изведнъж си спомних, че преди години бях почувствал болката от копието в гърба ми, но този път бе различно. Обърнах се към мъжа зад мен. Онзи очевидно страдаше от болка. Попитах го дали разбира. Кимна с глава, после се обърна и се отдалечи. Накрая изчезна.
Не ми оставаше нищо друго, освен да помогна. Наведох се над младежа и му извиках да стане. Видях главата му — не, не физическата му глава. Тя се издигна над тялото му, а аз се приближих, сграбчих я и започнах да дърпам, Той се изплъзна лесно. Казах му да се изправи. Така и направи и погледна към битката. После забеляза, че един меч лежи в краката му. Наведе се и се опита да го вдигне, но ръката му премина през него. Стреснат, той опита отново.
Казах му да не се притеснява. Погледна ме ядосано.
— Трябва да се върна в битката. Приятелите ми умират. Казах му, че е невъзможно, защото той самият е умрял.
— Какви ги приказваш? Силен съм, мога да мисля! Посочих зад него, където физическото му тяло лежеше в прахта, от него извираше кръв. Той се обърна и се взря втрещен. Наведе се и започна втренчено да разглежда мъртвото лице. После погледна нагоре към мен.
— Ама… аз съм жив! Не съм умрял!
Попитах го точно какво се е случило. Отговори неясно. Интересът му все още бе насочен към развихрилата се битка.
— Движехме се бързо по пътя, търсейки врага, жадни да се включим в битката. Чухме крясъци, после нещо ме удари в гърба. Намерих се долу в прахта и не можех да се изправя, нещо ме дърпаше надолу.
— После какво се случи?
— Престанах да се опитвам, защото бях много слаб. Чух те да ми говориш и после нещо щракна. А сега съм изправен.
Посочих тялото му в прахта. Той го изгледа, после се обърна към мен.
— Ама нали не съм умрял! Иначе как ще мога да стоя прав и да разговарям с теб, ако съм мъртъв?
Предложих му да се присъедини към битката, но това беше грешка. Той се втурна към остриетата на мечовете и копията, към глъчката и хаоса. Едно копие се насочи към него, той не можа да се отдръпне и то премина през него, но без последствия. Той гледаше в захлас.
Миг по-късно нисък брадат мъж го атакува отзад и драмата паднаха на земята, бутайки се и ръгайки се един друг. Трябваше да мине секунда, преди да разбера, че брадатият мъж също бе изоставил материалната си обвивка в битката. Може би все още, векове по-късно, те щяха да продължават да се въргалят в прахта, опитвайки се да се убият взаимно!
Минах зад борещата се двойка и им извиках, че само си губят енергията. Те и двамата бяха физически мъртви, настоявах аз, й нямаше начин да се наранят взаимно. Продължавах да повтарям, докато накрая те схванаха посланието ми, разделиха се и ме погледнаха. Брадатият мъж се изправи на колене, наведе се напред и допря главата си в земята, стенейки неразбираеми звуци. Младежът го гледаше зашеметен, после се обърна към мен.