— Той мисли, че ти си бог. Така ли е?
— Не. Само приятел — отговорих.
Той докосна мястото, където бе проникнало копието.
— Няма дупка, нито кръв… Сигурен ли-си, че не си бог? Засмях се, поклатих отрицателно глава и му казах, че трябва да си тръгвам. Около нас битката бе притихнала. Все повече форми се изнизваха от наранените и разкъсани тела. Скоро мястото щеше да се изпълни с бивши материални човеци, всички с объркани изражения на лицата си. Младежът докосна ръката ми.
— Мога ли да дойда с теб?
Забавих отговора си, яр дълбок вътрешен трепет моментално ми отговори. Сграбчих ръката му и се издигнах нагоре. Изглеждаше несигурен.
— Не съм… не съм птица, аз не мога да летя!
Нежно издърпах ръката му и той бавно се из дигна над бойното поле. Само след миг страхът му изчезна и ние двамата закрещяхме от радост, докато се реехме наоколо. Наум ударих сигнала за връщане по системата „бързо превключване“. Лумна светлина и ние започнахме да висим неподвижно в светлосивите междинни кръгове. Чувствах ръката на младежа в моята. Въпросът бе къде да го пусна? Тъкмо да го попитам, разбрах, че натискът на ръката му бе изчезнал. Залутах се наоколо. Нищо. Нито младеж, нито някой друг. Какво ли ставаше?
Тази случка бе сходна с предишна при едно от ранните ми преживявания извън тялото преди много години, но с една основна разлика. Тогава на мен ми бе показан умиращият младеж, защото самият аз изпитвах нетърпима физическа болка в гърба. Сега аз бях онзи, който показваше на „предишния мен“ причината. Както изглежда, аз бях отговорил на по-ранния зов за помощ, идващ от самия мен! А младежът? Къде ли бе отишъл?
Тъкмо щях да се връщам във физическото, за да размисля, когато се появи друг по-силен сигнал. Този път го разбрах по-ясно. Приличаше повече на това, сякаш чувах някой да вика за помощ, или телефонно позвъняване, когато знаеш, че е твоят телефон. Не беше трудно да го засека.
Пред мен се появи малка сграда с отвор отстрани и широка стълба, водеща вътре. Внимателно слязох по стълбите, защото сигналът идваше отвътре. Там на едно легло имаше мъж, който се мяташе наоколо диво. На гърба му висяха две деца наоколо четири-пет години. Те го яздеха, бутаха и ръгаха. Мъжът се тресеше от страх и отчаяно се опитваше да свали двете малки същества от раменете си.
Приближих се и нежно отстраних децата от него. Той се отпусна на леглото, хълцайки от облекчение. Погледнах надолу към децата, които мирно лежаха, сгушени във всяка една от ръцете ми. Това не бяха деца, а котки — домашни любимци, които добре помнех. Котки в ОИТ състояние! Поставих двете стари приятелчета на покрива, качих се обратно по стълбите и когато стигнах върха, използвах метода на „бързото превключване“ за постепенно влизане във фаза.
Върнах се във физическото, чувствайки, че това трябва да бъде премислено логично. За мен бе лесно да си спомня двете преживявания, които бях имал, защото те се бяха повторили, но гледната точка бе различна. Каква бе общата промяна и за двата случая?
Логиката имаше отговор, въпреки че аз не знаех как бих могъл да го възприема.
В първия случай преди много години аз бях заведен от някого и ми бе показана примитивната битка, за да ми бъде обяснена болката в гърба на физическото ми тяло, от която страдах по това време. Аз бях младият боец, прикован към прахта от копието. След като разбрах това, аз се върнах във физическото с облекчение и разбиране.
Този път обаче аз бях този, който показваше. Аз бях този, който заведе изплашения тогавашен „аз“ на сцената на старата битка отпреди стотици, дори хиляди години, за да обясня болката. Значи аз бях този, който „ми“ помагаше. Също бях и младият боец, умиращ в прахта — това е единственият начин за обяснение, който има някакъв смисъл. Това означаваше следователно, че имаше три мои версии на самия мен на едно и също място, по едно и също време.
При втората случка преди години аз бях скимтящият за помощ, опитващ се да свали от гърба си двата малки демона, които искаха да ме яздят като кон, сякаш ме притежаваха.
И тогава един сериозно изглеждащ мъж слезе по стълбите и ги свали от мен, държа ги в прегръдката си и изведнъж изчезна. Спомних си, че ми изглеждаше познат, като един мой братовчед. Но този път аз бях този, който слезе по стълбите, и помогнах, като взех и отнесох двете любими котета. Бях дошъл да помогна, когато сам бях извикал за помощ! Това, помислих си, бе малко по-разбираемо — присъстваха само двама от мен!