Бяха ли всички тези сегашни нефизически случки просто викове или стенания за помощ от други мои „аз“ в различни времена и места? Кое беше това мое друго аз, което имаше смелостта да откликне на тези викове за помощ? Дали сам съм си помагал през всичките тези години?
Очевидното мултиплициране и равностойност на собственото аз трябваше все пак да създаде модел, който бих могъл да възприема или разбера То дори не предложи отговор за неконтролируемите събития, които така тревожеха физическия ми живот. Далите всички бяха викове за помощ? От едно по-ранно аз? Перспективата бе зашеметяваща.
Онова, което ми каза лявото полукълбо, бе, че аз от бъдещето се връщах назад във времето, за да помогна на миналото аз, когато имаше нужда. Сигналите за помощ идваха от една по-ранна моя версия, не само в този, но и в, предишни мои животи. Чудех се дали и при другите е така. Чудех се какво ли е станало с младия воин, който ме бе последвал далече от бойното поле. Защо изчезна той?
Отговорът бе някъде в мъглявината. Ако започнех от Познанията, всички неща щяха да се подредят по някакъв начин по пътя. Всичко, от което се нуждаех, бе да отида в областта на „Там“, която бе позната, и да се огледам. Въпреки това в настоящия момент аз се мъчех да открия и успявах да държа нещата под контрол.
И тогава, една нощ, няколко седмици по-късно, стигнах до решение. В началото на цикъла на спане аз се изтърколих от тялото си, като се движех по-слабо извън фаза от обичайното и внимавах за това, което правех. Открих, че съм точно където очаквах, че трябва да съм, ако наистина имах нужда да хвана отново нишките — в сивата област, точно до входната точка на време-пространството. Веднага долових сигнал. Бях привлечен от къща в предградията на голям град. Къщата ми се стори смътно позната, широка и просторна, но необзаведена.
Промъкнах се вътре през предната стена и в антрето усетих жена на около петдесет години, посивяла, дребна й слаба. Тя се движеше безцелно из къщата от стая в стая и когато поставих ръка, за да вляза в контакт с нея, тя изглеждаше учудена, че съм там и й обръщам внимание.
— Да не би да си тук, за да закачиш отново картините? — попита тя.
Отговорих отрицателно и казах, че се интересувам от нея.
— Те са свалили всичките ми картини и са ги изнесли вън от къщата ми. Моята къща! Сега никой дори не желае да ми говори.
Попитах я защо стои там. Защо не си е отишла?
— Това е моят дом. Аз принадлежа на него. Въобще не ме е грижа, че никой повече не ме забелязва.
Попитах я дали не чувства някаква разлика.
— Вече никой не изпълнява онова, което го помоля да стори. Те ме пренебрегват, сякаш не съм била тук. Попитах я дали си спомня как е умряла.
— Смъртта ли? Разбира се, не! Бях болна, но оздравях. Бях болна, а само миг по-късно бях станала и обикалях наоколо!
Отбелязах, че никой не я вижда и че е напълно сама. Тя заклати глава.
— Никой никога не ме забелязва. Те не ми обръщаха внимание и когато Уилям бе тук. Откакто той си отиде, те ме пренебрегват напълно.
— Хващам се на бас, че не можеш да повдигнеш стола в трапезарията. Ръката ти ще премине направо през него. Ще видиш — казах.
— Не може да бъде! — възкликна тя. — Разбира се, че мога да го вдигна. Ще ти покажа.
Опита многократно и всеки път ръката й преминаваше през облегалката на стола. Тя ме погледна объркана.
— Аз… аз не знам какво става. Мислех, че е някакъв вид халюцинация, която получаваш, когато остарееш. Но… ето и ти виждаш.
Показах й, че моята ръка премина през облегалката на стола, точно както и нейната. Изглеждаше озадачена.
— И ти имаш същия проблем!
Обясних й, че хората се сблъскват с този проблем, когато физическото им тяло умре.
— Но… аз съм жива!
Казах й, че тялото е това, което умира. Тялото. Не тя. Притихна за миг, но не изглеждаше шокирана. После ме погледна нетърпеливо.
— Чаках Уилям да се върне, но той не го направи. А и аз обичам дома си толкова много. Той го построи точно за мен. Не искам да го напускам, много го обичам.
Предложих да отидем и потърсим Уилям.
— О, не, няма да можем да го сторим! Той си отиде преди пет години.
10. Самостоятелна свита
Това непрекъснато отговаряне на сигналите за помощ, всеки път когато излизах извън тялото си, започваше да се превръща в една никога незавършваща задача, а и със сигурност това бе един неефективен начин да върша каквото и да бе нужно. Бих могъл да прекарам остатъка от периода на физически живот, с който разполагах, правейки само това и нищо повече, и все пак да не постигам значителен напредък в голямата част от тези сигнали.