Изведнъж той изви ръката си, освободи се и се гмурна в тълпата.
Трябвало е да бъда нащрек за промяната. Б добре, побеждавал! малко, губиш малко — казах на себе си. Отдалечих се, мислейки си, че утре ще го измъкна оттам, ако мога. Но преди да бъда в състояние да се върна към физическото, се появи нов сигнал. Обърнах се и го последвах.
Този бе по-лесен за откриване. Идваше от болнична стая, обзаведена с животоподдържаща апаратура и електронни приспособления. В леглото имаше дребна фигура, жена с прикрепени към нея всякакви уреди. Беше прегъ-ната в почти ембрионална поза. Косата й бе сива и сплъстена, лицето й — сбръчкано. Изглеждаше много стара. Щом приближих, можах да усетя въздишките и стенанията й, въпреки че чаршафът покриваше лицето й. Наведох се близо до нея и я попитах какво става.
— Не виждаш ли, че страдам?
Попитах я защо.
— Умирам, ето защо. Умирам от години, но никой няма да ми повярва.
Казах, че й вярвам.
— Така всички вие, докторите, казвате, но съвсем не е така.
Отговорих, че не съм лекар и наистина й вярвам.
— Ако не си лекар, не се брой. Лекарят трябва да ми повярва.
— Защо е толкова важно? — попитах я.
— За да ме оставят да си умра. И повече няма да чувствам болка.
Предположих, че въобще не е необходим лекар, за да й вярва. Попитах я дали наистина иска да умре.
— Разбира се, че искам! Защо ми е да продължавам да понасям всичката тази болка?
— Няма нужда от желание за смърт — казах. Всичко бе свършило. Тя вече бе мъртва.
За първи път тя обърна глава и ме погледна.
— Не, не съм. Все още ме боли!
— Болката бързо ще отшуми — казах кротко. — Всичко, което трябва да направиш, е да излезеш от тялото си.
Тя се вторачи в мен.
— Но… аз все още съм жива! Аз съм си точно същата! Отговорих, че да си физически мъртъв първоначално не означава голяма промяна.
— Просто ти повече нямаш физическо тяло, а само си спомняш болката сега, но не чувстваш самата болка. Огледай се — казах. — Разгледай себе си.
Тя, наистина се огледа много бавно. После се обърна към мен. — Всичко е черно… единствено дълбока тъмнина…
— Освен мен — напомних й.
Тя отвори по-широко очи и тялото й бавно започна да се отдалечава.
— Ърни…? Ти ли си, Ърни?
Протегнах се да хвана ръката й и предложих да отидем там, където чакат приятели. Тя се отдръпна.
— Защо не дойде по-рано? Виках те ден и нощ да дойдеш и да ме прибереш.
Казах, че първо е трябвало да умре. Сега вече, когато е умряла, всичко е наред. Протегнах й ръката си и тя нежно я пое.
— Ърни… Ърни!
Тя започна да се движи нагоре и навън бавно. Попитах я за болката. Изглеждаше смутена.
— Болката ли? О, болката. Сега вече не е важна, нали?
— Не, не е — отговорих.
Все повече излизахме от фаза и към областта на Териториите на-Системата от Убеждения, защото исках да видя какво става. Опитвах се да определя точно къде сме — някъде над средната точка, когато повече не усещах ръката й в моята. Насочих вниманието си колкото бързо можах, но вече беше твърде късно. Тя си бе отишла. Да улавям парченца и после да ги изпускам, тази система със сигурност не бе такава, каквато трябваше да бъде. Тя наистина не бе продуктивна.
Ш-добре бе да опитам отново. Проблемът бе в това, че аз не знаех съвсем точно какво търся, но нямаше да се предам. Няколко дни по-късно имаше нов сигнал, следобеда, докато си лежах отпуснат на леглото и съвсем малко извън фаза. Сигналът бе безумен. Концентрирах се: върху него и използвах моя метод на „бързо превключване“.
Усетих светкавица и се намерих над алея в малък град. Потърсих причината и я открих точно под мен. Той се криеше зад една купчина боклукчийски кофи на алеята. На близката улица имаше две полицейски коли, върху които святкаха червена и синя сигнални лампи. Те бяха спрели под ъгъл. На тротоара пред входа на един магазин лежеше в локва кръв една скупчена форма. Събираше се тълпа от любопитни зяпачи зад една жълта пластмасова преградна лента.
Насочих се право зад боклукчийските кофи. Мършавото момченце, приведено над тях, не беше на повече от седемнадесет, а и вече никога не би могло да стане на повече. Поне не този път. Казах му да се изправи. Направи го бавно, беше нащрек, почти готов да побегне, ако имаше шанс.
— Как позна, че съм тук, човече?
Казах, че искам да му помогна. — Не се нуждая от помощ от никое шибано ченге. Попитах защо се крие, Щом не се нуждае от помощ.
— Какво искаш да кажеш с това защо? Онзи с лайняната глава в магазина имаше патлак и започна да стреля! Посъветвах го повече да не се притеснява за това. Погледна ме с подозрение.