— Ще ме отведеш, нали?
— Не точно — отговорих. — Повече няма да трябва да вършиш престъпления и никой вече няма да стреля по теб. Не трябва да се притесняваш и за затвора дори.
Той ме зяпна.
— Абе, човече, ти си луд!
Казах, че куршумът е засегнал част от сърцето му, което му е позволило да живее само колкото да успее да се измъкне от магазина и да се просне на тротоара. На лицето му се изписа смесица от чувства.
— Какви са тия лайна? Ако съм умрял, как, по дяволите, стоя и приказвам с теб?
Посочих улицата зад мен и му предложих сам да погледне. Все още държейки ме под око, той се пообърка към ъгъла на алеята и се взря в улицата. Напълно ме забрави, концентриран върху онова, което виждаше. Неочаквано се обърна, смъкна се на земята и зарови лице в коленете си.
Усещах риданията му. Наближих го, погледнах надолу и нежно докоснах рамото му.
— Време е да тръгваме — казах. Той погледна нагоре към мен.
— И след като умреш, пак ли те преследват ченгета? — Усмихнах се и поклатих глава.
— Но все пак имаше по-приятни места от задната алея — казах му.
Погледна ръцете си.
— Помня, че си извадих ръцете, за да предотвратя падането, тогава ударих в бетона. А преди това помня, че ми падна пищакът, когато касиерът стреля в мен иззад касата. Затова не можах да отвърна на стрелбата Сякаш някой ме биеше с жедязналръчка по гърдите. После излязох от вратата и помня падането на тротоара Сякаш почувствах силно прещракване в главата си. Станах и побягнах към алеята. Но… кой, по дяволите, си ти, човече?
Казах, че ме е изпратил неговият чичо Бен. Засмя се.
— Бен! Бен пияницата? Хайде, бе, той дори и не знае, че съм наоколо! Той умря, когато бях дете. Знам! Това всичкото е нов номер, който вие, ченгетата ми изпълнихте, за да ме гените! Стегни се, хайде, арестувай ме и престани с всички тия лайна, че съм умрял!
Ако искаше доказателство, предложих му да погледне внимателно тялото на тротоара. Първоначално се възпротиви, затова му казах да се скрие зад мен, така че никой няма да го забележи. Обърнах се и тръгнах по улицата, проправяйки си път през тълпата. Знаех, че е точно зад гърба ми.
Приближихме се точно когато пристигна линейката. Стояхме точно над тялото. Наоколо бе изпръскано о кръв. Гледахме, докато те не пренесоха тялото, проверявайки дали има признаци на живот. После го вкараха в колата. Покриха лицето с чаршаф, но не преди момчето зад мен да го е разгледало подробно. Сигурен бях, че той може да види лицето, с или без покривалото.
След като качиха носилката в линейката и затвориха вратата, момчето отново започна да се тресе. Леко хванах ръката му и започнах да го водя нагоре над улицата. Сега той не се съпротивляваше. Само плачеше, без да се контролира, докато се извисявахме далече над улицата и все повече извън фаза. Този път, докато преминавахме през средните и горни кръгове, аз го държах под непрекъснато наблюдение. Каквото и да се случеше, смятах, че ще съм готов за него.
Не бях. В определена точка момчето изчезна. В един момент то беше тук, а в следващия вече си бе отишло. Не остана дори и повей от излъчване. Където и да търсех, не го открих.
Каквото и да правех, не излизаше така, както го бях очаквал. Предприемах някакво действие, но то оставаше недовършено. Бавно се върнах във фаза с физическото, като все още търсех отговори.
Имаше само едно решение. През тази нощ имаше по-малко проникващи сигнали. Периодите ми на сън бяха по-малко трескави. Това причина ли бе или следствие? Може би аз поемах по правилния път, но дори и да го правех, лявото ми полукълбо скимтеше за повече данни. Явно не бях скроен за тази работа. Продължавах да губя!
И тогава, няколко седмици по-късно, на повърхността се появи друга промяна. Лежах си и си почивах, когато изведнъж бях ударен от силен сигнал за помощ и доколкото разбрах, това бе моята собствена честота, дори преди да бях извън тялото. Физическото ми тяло откликна със силно усещане за топлина. Много бързо се „претърколих“ и последвах сигнала. Някъде над Териториите на Системата от убеждения сигналът ме поведе надолу към изходната рампа, която само можех да усетя.
Не ми отне много време да открия източника. Радиацията на Системата от убеждения ми представи картина от стръмни назъбени скали с гъста и влажна джунгла отдолу. Чудех се защо бе толкова ясно и реално за мен. Това бе необикновено рядко. Дейността на системата от убеждения в най-добрия случаи бе мъглява и неясна за мен.
Дребна фигура на зряла жена стоеше на ръба на скалата. Зад нея имаше петдесет или шейсет различни мъже и жени на всякаква възраст. Те бяха хуманоиди, отчасти облечени в животинска кожа, с тежки неандерталоподобни глави и конструкция на лицето.