Разумът веднага пожела да разбера какво правех в тази особена Система от убеждения. Единственият отговор бе очевидният: в един определен момент аз съм бил част от нея. Сцената ми подхвърли онова, което наричах „примамката на тропическия Пасифик“, която бях наполовина потискал през целия си живот. Зовът на океана се бе отразил по време на моите приключения с лодка и недодялани гмуркания. По онова време бях предприел пътуване до Ха-вай за уикенда, а бях останал три седмици; ходих и до Еквадор за три седмици, а стоях три месеца и почти бях започнал кариера в тропическите равнини. Винаги бях чувствал безкрайна носталгия по тропическите гледки.
Докато се настанявах на издатината зад гърба на жената, групата отзад се обърна и закри очите си. Обърнах се към жената, която бе впила в мен спокоен, оценяващ взор. Чудех се дали щяхме да успеем да влезем в контакт. Щом го помислих, тя се усмихна.
— Ти дойде.
— Да, направих го. Но защо ме повика?
— Спомних си един образ.
— Защо го направи?
— Ти Мигъс ли си? — Тя ме погледна внимателно. — Не, не си.
— Значи си повикала Мигъс. Защо?
— Защото Мигъс не знае, че тук нещо не е наред.
— Ти къде се намираш? Къде е това тук?
— Аз съм тук. В Небесното Царство на Мигъс.
— А знаеш ли как си дошла тук?
— О, да. Когато тялото ми потъна на дъното на дълбоката вода, аз излязох от устата си заедно с мехурите въздух.
— Защо си била в дълбоката вода?
— Това е закон за жена, която не роди дете.
— А после си дошла тук.
— Да. Но нещо не е наред.
— И какво е то? Нещо не е наред с теб или с другите? Тя заклати глава.
— С мен. Когато скочим от хълма в долината, ние трябва да паднем върху скалите отдолу и да умрем отново и отново. Това е законът на Мигъс.
— Кой е Мигъс?
— Мигъс е Небесният Бог. Той се появи при нас преди много слънца и ни разказа за Небесното Царство. Това е, което ни обеща… но нещо не е както трябва.
— Кажи ми какво точно не е наред.
— Когато скочих от скалата, аз не паднах и не умрях. Другите умряха, а аз не. Само се нося из въздуха.
Издишах се малко, докато застанах точно над главата й.
— Така ли?
— Да! Да! Ти си Мигъс, наистина! Помогни ми да спазя закона ти! Помогни ми да падна така, че да мога да умра и да живея отново!
Протегнах ръката си.
— Не съм Мигъс, но мога да помогна. Да се рееш из въздуха може да бъде прекрасно. Това е нов закон. Хайде, опитай!
Тя сграбчи ръката ми с нейните две ръце и ние бавно се издигнахме нагоре. Структурата на Системата от убеждения започна бавно да отшумява, когато приближихме Свързващата Магистрала и напълно изчезна, щом влязохме през входната рампа. Извеждах и двама ни все повече извън фаза, когато настъпи промяната. Наблюдавах и насърчавах моята неандерталска приятелка. Тя бе спокойна, отпусната, но в очакване. Размишлявах си защо ли така натрапчиво повтарях спасителния модел, когато очакваното неочаквано се случи отново. Тя изчезна, отшумявайки към нищото, докато я наблюдавах.
Този път приех феномена без въпрос, но се чудех защо ли бях получил нейния сигнал между всички останали. Самотен, аз бавно преминах покрай други изходни рампи, които смътно ми бяха познати. Знаех, че в някой момент в далечно минало бях излязъл и после влязъл обратно през всеки от тези изходи и бях част от всяка от системите за убеждения, към които те водеха. Но нямаше причина отново да минавам през нещо, което вече бях опитал и евентуално надживял.
Въпреки че чувствах нужда от помощ, не бях потърсил съвет от никой от моите приятели философи и лекари психиатри. Вместо това няколко седмици по-късно направих онова, което те биха ми предписали. След три цикъла на спане за някъде около четири и половина часа станах отпочинал и напълно в съзнание, към три часа сутринта. Струваше ми се съвсем просто да използвам метода на „бързото превключване“, фазата на изтъркулване от физическото и насочването към някой от моите приятели от периода преди ИНСПЕС. Плавна вибрация и всичко би трябвало да се намести.
Но не беше толкова лесно. Някъде дълбоко в териториите на Системата от убеждения един силен и настойчив сигнал ме извика. Съпротивлявах се, но за мое голямо учудване една част от мен отхвърли съпротивата ми. Когато се стабилизирах, установих, че съм в едно легло, намиращо се в ъгъла на малка стая.
Вдигнах се до седяща поза и станах. Бях във физическото си тяло, поне така изглеждаше или пък бе добро копие на моето. Изглеждаше съвсем нормално. В далечната страна на стаята имаше затворена врата. Зад нея можах да дочуя силно гъгнене. Отворих вратата и пристъпих.