Съвсем близо до нея бе напълно тъмно. Малко по-нататък имаше ярко осветена част, а бръмченето идваше някъде оттам. Получаваше се от множество човешки гласове. Те не говореха, а гъгнеха в хармония. Една ръка докосна рамото ми и аз се обърнах. До мен стоеше една жена, красива, без определена възраст, доста позната. Лицето и очите й излъчваха радост.
— Чаках те. Знаех, че ще бъдеш тук, ако всички ние се обединим в едно цяло. Ела.
Тя ме поведе вън от тъмнината към осветената част. После отстъпи назад. Постепенно гъгненето заглъхва. На границата на осветената област имаше лица, които гледаха нагоре към мен. Доколкото можех да усетя, те бяха стотици. Стояха в очакване. Излъчването, което разпознах като, любов, бе зашеметяващо.
Стоях мирно, напълно несигурен в ситуацията. Не знаех какво се очакваше от мен. И тогава, докато стоях там, друга част от мен надделя и аз се отпуснах. После друга част започна да говори.
— И понятие си нямах, че сме толкова много. Това е едно от малкото места, където ние се събрахме като едно цяло. И, както ние всички установихме, необходима бе Система от убеждения, за да ни доведе тук. Затова ние сме някъде на външната граница на териториите на Системата от убеждения. Така ние притежаваме няколко Познания: Ние сме и можем да бъдем тук. Ние не се нуждаем от физическо тяло, за да съществуваме и да бъдем. Това ни освободи от преградите и ограниченията, които всички ние познавахме в ежедневието си на Земята. Дори и в случай, че всеки от нас е запазил малко от убежденията си, ние можем да се освободим по наше желание от тях. Сега ние се пробуждаме от съня. Това, което ни събра, е важното познание. Не само че ние сме нещо повече от нашите материални тела, но можем да се освободим от всяко и от всички натрупани убеждения по време на земния ни живот, без никакво изключение. Тази свобода е вълнуващата част, защото ние сега у нямаме ограничения. Това познание без страх ни дава пълна гама от право на избор.
Моята роля е друго Познание. То не е това на лидера. Водачеството не е нужно в стария смисъл на тази дума. Може би моята роля е била и все още е тази на новобранеца. Но според мен по-добре ми приляга ролята на скаута, събирача на информация, човека, който проправя нов път. И това е бил моят път… през хилядолетията и хилядите ми животи.
Сега, най-накрая, ние сякаш сме дошли до момента на сбъдването. Когато отново се срещнем, ще започне движе-нието към разнообразните възможности за избор.
Най-важното от всички Познания е любовта, която ние споделяме.
Моето Аз-Там, ТО, което всеки от нас има, съдържащо всички предишни и настоящи животи, надделя и аз се отделих от пода и бавно преминах над морето от обърнати нагоре към мен лица. Изневиделица от множеството се протегна една ръка и сграбчи моята. Един мъж се доближи и се присъедини към мен. Един до друг ние се издигнахме в бавна спирала все по-нагоре. Огледах се и видях широка усмивка, докато той ми намигаше. Дали бе Агню? Лу? Родиъс? Ченг? Нито един от тях. Това бе моят стар приятел от най-ранните дни на моята опитност извън тялото — приятелят, когото познавах като ВВ!
Длъжен бях да зная, трябваше да си спомня. ВВ, който ме последва от Дома, от пътешествието, минала бе цяла вечност… Нямаше кой друг да бъде.
Настройването във фаза бе завършено и жадните лица изчезнаха. Заедно с тях премина и усещането за ВВ, изчезна и ръката му, която аз Стисках. Погледнах, но той си бе отишъл.
Връщането към физическото бе без произшествия.
11. Обръщане към същността
Ако съм стигнал до задънена улица, може би по пътя ми се е случило да тълкувам погрешно или да изкривя нещо. Някакъв сигнал бе пропуснат или останал недораз-бран. Поел съм в погрешна посока — съществуваха много вероятности. Може би някакъв дребен детайл бе останал незабелязан.
Ето как се случи. Все още получавах сигналите за помощ, уроците за обучение чрез съществуване, и особено моите собствени сигнали от миналото — те все още настояваха да им обърна внимание. Това ли трябваше да бъде „новата ми посока“?
Усетих, че бях загубил контрол. Някаква част от мен, която не познавах, бе надделяла Със сигурност не я разбирах.
Реших, че далечните пътувания в безкрайността могат далючакат. Най-важната нужда бе недвусмислено да опозная себе си. Колкото повече опознавах самия мен, толкова повече щях да зная какво представлявам като нематериално изражение и все повече щях да се доближавам до причината, която ме караше да поемам по този път.
Опитността е най-великият учител. Сега моето преживяване отново влизаше в конструктивна употреба, със способностите на лявото ми мозъчно полукълбо на преден план. Пътят или достъпът към нематериалното Аз, за което сега аз мислех като за Аз-Там, се появи на повърхността почти мигновено.