Започна се преди повече от двадесет години. Разстроен от очевидната ми липса на каквато и да е способност да изследвам нещо повече от целостта на време-пространство-то, аз се обърнах към вътрешната си същност и потърсих помощ. От този момент се появи съвсем нов спектър на съществуване и работа. Бях свободен.
През всичките следващи успешни години аз вървях щастлив по този път. Не си бях давал сметка, че вместо моето видимо его онази част от мен, наречена Аз-Там, бе извършвала ръководството и навигацията от този момент нататък. Нито веднъж не си бях направил труда да погледна под повърхността, както би трябвало да ме накара да направя нормалното любопитство.
Сега, вместо да правя обичайните стъпки, преследвайки липсващото Основно, след като се настройвах във фаза извън тялото, започнах да задържам всички спешни сигнали и насочих изследванията си навътре вместо навън. В продължение на година извърших множество такива опити, за да доведа информацията до една полезна и работеща форма.
Именно това открих.
Излизането от фазата на физическото към тази на моето Аз-Там бе бавно и внимателно. Съставих си мнение за себе си като за един всемогъщ и всезнаещ гигант, който удивено гледа как един от пръстите му започва независимо и по своя воля изследване на останалата част от тялото му. Не почувствах страх, поради Познанието: Аз бях Аз-Там, Аз-Там бях аз. Може ли някой да се страхува от себе си?
Пластът на паметта
Обръщайки се към вътрешната си същност и прониквайки в частта от мен, наречена Аз-Там, мигновено разпознах очакваното: пласт или файл, библиотека или главна рамка, съдържаща всеки миг от настоящия ми живот, с обилен порой информация за онова, което бе равнозначно на мислите и действията ми, докато извършвах проучването. Все още постъпваха други сигнали от физическото тяло. Това бе доста повече от памет, както ние съзнателно мислим за него. Това бе приемната точка на главната брънка от настоящото Аз-Там, аз, който функционирам във физическия свят — сега само действащо физическо тяло без съзнание.
Изследвах неколкократно и с голямо удивление складовата система. При избирането на определен момент от миналото аз преживявах събитието с всеки негов детайл, чак до ежеминутната входяща информация от сетивата, мислите и чувствата. Скоро си дадох сметка, че такава свръхпамет не винаги доставяше удоволствие. Правейки такава интензивна ретроспекция, човек с голяма болка и тъга узнава за множеството погрешно взети решения, глупави грешки, изпуснати възможности. Вълнуващите случки повече не бяха вълнуващи, защото вече знаех резултата. Радостните моменти често ми се струваха инфантилни, а инфантилните — тъжни и забавни.
Например, имах спомен как като дете се крих в един голям храст, точно до предната веранда на баба ми. По-късно въобще не можех да си спомня защо се бях крил. Не бях уплашен, но нещо ме задържаше там. Имах изпражнения в панталоните си и не исках Бабчето да разбере. Страхотен миг за едно четиригодишно дете!
Могат да бъдат намерени лесно и много уместни и показателни събития, а между тях инциденти, които го свой начин са били ранни предсказатели, но лесно са били отхвърлени. Такъв един се случи през 1934 година, когато изхвърчах от Държавния университет в Охайо като второкур-сник със среден успех не повече от 2,5. Това отчасти се дължеше на тежко лицево изгаряне, което значеше прекарване на известно време в болница. Започнах да пътувам в търсене на работа, когато се оправих. След като започнах да се движа на автостоп, може би една седмица по-късно установих, че хората не биха качил? в колата си мръсно изглеждащо момче. Наложи ми се да стана безделник, който се возеше на товарни влакове от място на място.
В средата на декември в Сейнт Луис готвачът в един вертеп ме видя как жадно гледам през покрития с пара прозорец към готвещата се на печката храна. Той ме покани с пръст да вляза вътре и ме нахрани безплатно. Тъй като не бях ял от два дни, храната ми се стори чудесна. По-късно (Тъщата нощ в един нощен приют на Армията на Спасението един старец кротко издъхна на съседното до моето легло. Никога не съм бил толкова близко до умиращ. Онова, което почувствах, бе не страх, а любопитство.
След близо година аз се върнах в Охайо, молих и бях условно възстановен в Колумбийския университет. В трети курс драматичният състав на университета „Стролърс“ обяви награда за най-добра едноактна пиеса, написана от студент: Първите три бяха поставени и представени пред студентската аудитория. Може би върховният момент в който женската ми кариера настъпи, когато стоях в едно от страничните крила зад сцената, докато мъртва тишина бе обхванала залата отпред. А там над петстотин души седяха и следяха със затаен дъх кулминацията на едноактната ми драма. Критиците казаха, че трябва да бъде класирана на първо място.