Сега разбирам. Също ми е ясно какво означава „малък“, защо бях „незавършен“ и какви бяха „даровете“. Знам защо бях участвал в процеса на освобождаването на тези, които бяха напуснали физическото. И разбирам защо усетих нужда да споделя моите преживявания чрез книги и писане, защо предоставих физическите си способности и години на лични усилия за развитието на системите на обучение така, че другите да могат да постигнат състояния на съзнанието, подобни на онези, които аз бях преживял. Не бе задоволяване на егото. Нямах желанието да стана гуру или „духовен“ лидер. Не бе славата, останалите ми жизнени дейности се бяха погрижили за това. Не бе късмет. В това отношение бях направил твърде достатъчно, много преди първата ОИТ. Не бяха и множеството мои личности в това мое Аз-Там. Индивидуални, те бяха така незнаещи, като мен. Те просто бяха част от мозайката.
Това бе основното — събирането и унифицирането на „частите“, не само блуждаещите и липсващите от моето Аз-Там, но й частите на безкрайния пласт Аз-Там, към който съм обвързан. Нямам понятие колко други има в този пласт. Може да са хиляди или стотици хиляди.
Защо съществува тази необходимост от цялостно обединение? Така че да се превърнем в истинско Цяло, завършено и с огромно количество дарове от опитност и любов. Тогава ние като цялост можем да преметнем и да преминем през Отвора.
А после какво? Отговорът е неизвестен. Графикът за това напускане на Земята очевидно в през тридесет и пети век. Но ние не можем да напуснем, докато не съберем обратно всички части на всяко Аз-Там в нашия пласт — огромна задача. Затова ние ще бъдем като спасители, както е необходимо, когато части от нас напускат физическото, зашеметени и колебаещи се, или падат в цепнатина от системата за убеждения, която ги е задържалатолкова дълго като в капан.
Моята роля, доколкото мога да видя, е на облекчител. Основното има нужда да бъде вградено в нашите дейности и системи за обучение. Не знаех към какво водим. Не знаех също вероятността, че между нашите методи и техники за развитие на човешкото съзнание имаше някакъв вид Сигнал, който може би е биел тревога и е привличал онези, които чрез техните Аз-Там са били обвързани с нашия пласт. Чудех се колко ли от хилядите, взели участие в нашите програми, принадлежат точно към нашия пласт. Няма начин да разбера засега.
За повече от петнадесет години нашите програми предоставяха действащо познание на човешкото съзнание, чак до самия край на време-просгранството. Движението извън тази граница, за да се започне събирането на познания за основното, бе, разбира се, крайно предизвикателство. Проблемът бе как да стане това по един ясен и чист начин, за да се направи Основното едно Познание вместо убеждение. Това би могло да се случи само чрез лична опитност.
Трябваше да започна с Познанията. Това, което наричах входни рампи на Интерстейт, е физическата смърт така, както я възприемаха повечето Човешки Разуми. Тези рампи преминават-през границата на, тяхната карта на Познанието, а пътните знаци са противоположни.
В културно отношение сега ние знаем твърде малко за смъртта и онова, което следва после. Може да вярваме на различни предпоставки и перспективи, но това не е Познание. Единственото нещо, което всички ние наистина знаем, е, че физическата смърт ще се случи на всеки от нас и на онези, който обичаме, рано или късно. Но това е всичко и оттук идва страхът.
За да довърша ситуацията, очевидно цялото ни познание и научно изследване се концентрира върху физическото вещество и време-пространството. Нашата неутолима мечта е да знаем всичко за Тук, без изключения или пропуски. Източникът на този натрапчив импулс датира още от времето на човешката борба за съществувание в една вражеска среда, воден от нагона за оцеляване. Този основен мотив все още съществува, макар и дълбоко преобразен.
По отношение на физическата смърт нашите науки могат да предоставят само онези постижения, които по някакъв начин се отнасят до физическата материя. Типично за нас е, че се вглеждаме в система за измерване на нещо. Ако няма електрически сигнал в мозъка, ако няма химическа реакция, ако няма физическо движение, тогава няма Нищо. И така, смъртта се равнява на Нищо. И ако попитате дали Човешкият Разум изчезва, когато електрохимическата реакция се прекрати както магнитното поле около един електромагнит, когато бъде изключен електрическият ток, почти сигурно е, че ще получите положителен отговор.
Но вие можете да продължите — тези магнитни полета не изчезват в действителност, защото те оставят измерими отпечатъци върху чувствително вещество или близо до него. Тогава какво става с разума? Разбира се, получавате научния отговор: И с хората е почти същото. Те живеят в спомените на останалите живи същества, които са обичали, или в материалните предмети, в чиято изработка са участвали — техните творби, книги, сгради и т.н. Но това е всичко.