Имайки това предвид, не бях оптимистично настроен, че ще намеря този съзидателен тип в същата нематериална среда. Когато го открих предишния път, скоро след смъртта му, той възбудено работеше над нещо, което не можа да ми обясни. Прав бях. Платформата и такелажът бяха там, но не и Агню. Не се опитах да го намеря.
Следващото, върху което се концентрирах, бе мястото, където намерих Дик след смъртта му. Той бе добър лекар и приятел в ранните ми дни в Ню Йорк. Когато го бях видял, той бе в оживен разговор с няколко друга мъже в голяма стая и просто ми бе помахал, че ме бе познал. Той изглеждаше на половината от годините в сравнение с времето, когато бе умрял.
Пристигнах в тази голяма стая без проблем. За моя изненада тя не бе празна. Двама нормално изглеждащи мъже в костюми стояха около една маса в обичаен разговор. Доближих ги внимателно.
— Извинете, бихте ли ми дали някаква информация за Дик Гордън?
Те се обърнаха и се втренчиха в мен с широко отворени очи. После по-високият заговори.
— Съжалявам, но не ви очаквахме. Имате ли нужда да поседнете? Изморен ли сте?
— Не, добре съм. Само искам…
— Чакай малко, Джордж — прекъсна ме вторият. — Този е различен. Погледни!
Те започнаха да ме изучават напрегнато. Джордж поклати глава.
— Ти все още имаш живо физическо тяло? Забавих отговора си.
— Да, да, имам. Но…
— Чудесно! — Джордж ме доближи, сграбчи ръката ми и я раздруса енергично.
— Чувал съм за хора като теб, но ти си първият, когото срещам!
— Какво ще кажеш, Фред?
— Ама… какво точно е това място? Отговори Фред.
— Това е място, където идват определени хора, когато умрат. Понякога с известна помощ. Повечето не знаят, че то съществува.
— Какви хора?
— Медицински работници. Лекари, хирурзи и така нататък.
— Защо идват тук?
— Да се успокоят след голямата промяна — обясни Джордж.
— Те особено се нуждаят от това, защото са били твърде заети да пазят живота на пациентите си. Но се възстановяват бързо в позната среда. Огледай се.
Стана ми ясно, че това е един типично лекарски кабинет — чакалня със столове и маси за кафе и натрупани стари списания. През стъклената стена можех да видя бюрото на сестрата и шкафовете с картотеката. През отворена врата можеше да се види вътрешен кабинет с бюро и столове, а в далечната му страна зърнах стая с маса за изследване, таблица и друго оборудване.
Обърнах се към двамата мъже.
— Кой събра всичко това? Вие ли?
— Не знаем — отговори Фред. — То си бе тук, когато дойдохме. Това е предмет, създаден просто да помага на медицинския разум да се адаптира към промяната. Толкова е познато. Затова върши работа.
— Вие единствените ли сте тук?
— Има най-малко неколкостотин, точно в приемната област. Те са онези, които стоят и помагат. Те идват и си отиват през цялото време.
— Ти как дойде тук?
— Ами седях си в Парка, а Фред дойде и седна при мен, и тогава… Какво има? Добре ли си?
Той трябва да е видял шока, изписан на лицето ми, докато вълната от спомени нахлуваше в мен. Паркът! Преди години бях пристигнал в Парка. Но как и защо стигнах там, не можех да си спомня. Имаше група за посрещане от десет или дванадесет мъже и жени, които ме поздравиха топло и обясниха къде съм. Бе място за успокоение след травмата от физическата смърт — една попътна гара за отпускане и решаване какво точно да се прави после. Паркът!
Накрая успях да проговоря.
— Добре съм. Кажете ми… къде е Паркът?
Фред отговори. Лицето му беше меко, докато ми говореше.
— Това търсиш, нали?
— Не знам. Но мисля, че е това.
Той посочи с ръка към вратата зад гърба си.
— Просто излез навън, обърни се наляво и следвай пътя през гората. Не е далече. Бях дълбоко благодарен.
— Благодаря, благодаря и на двама ви. Може да ви срещна, дори и да не съм лекар.
Джордж ме потупа по рамото.
— Върни се, когато имаш възможност. Ако откриеш самотен лекар, доведи го и него тук.
Излязох, обърнах се наляво и, разбира се, там имаше гора с високи дървета, повечето от тях ми бяха познати. Пътеката водеше през отвор л аз я последвах. Въпреки че ми се искаше да бързам, продължих да ходя. Усещането на листа и трева под стъпалата ми бе твърде приятно. Краката ми бяха голи!
Докато вървях, нежен бриз докосваше главата и гърдите ми. Можех да чувствам! Точно както и голите ми крака, можех да усещам! Минавах покрай тополи, дъбове, явори, лешници, борове и кедри, дори неуместната в случая палма, а и дървета, които никога не съм знаел, че съществуват. Можех да усещам миризми!