И птичките — около половината никога преди не съм познавал! Те пееха, чуруликаха, цвъртяха, прелитаха от дърво на дърво и се люшкаха над пътеката. Бяха стотици. Можех и да чувам!
Вървях бавно, в захлас. Ръката ми, да, физическата ми ръка отново се протегна и откъсна едно листо от ниския клон на кленово дърво. Усещах го живо и гъвкаво. Сложих го в устата си и започнах да го дъвча. Беше влажно и имаше досущ същия вкус като на кленовите листа от детството ми.
Изведнъж разбрах какво се бе случило й какво вероятно продължаваше да става. Това бе създание на човека! Много от онези, които бяха минали по тази пътека, бяха създали и добавяли техните любими птички или дървета в гората. Те бяха живи създания, сътворени от хора! Те не следваха стандартния възпроизводствен модел от Системата за Живот на Земята, който в действителност не бе сътворен от човека, а бе идея и план на Някой Друг.
И всичко, останало зад мен в моето търсене, бе същото — произведение на човешкото разумно съзнание: медицинското убежище, такелажът на Агню, стаята за възстановяване на баща ми и колибата на Чарли на морския бряг. Спомням сидори, че Чарли бе показал как го е направил!
Всичко е творение на човека! Основното! Знаех за съществуването на нашия Създател, но дали всеки от нас е наистина създател от същия тип? Дали моята Личностна Същност, която приех така обичайно, бе микроскопично копие или разклонение на Оригинала? Докъде можем да приемем тази само частично изразена идея?
Сякаш за да потвърди тази част от реалността, голям жълт папагал кацна на рамото ми, зацвърча и пусна в ръката ми бяла капка, докато си тръгваше. Засмях се, докато пробвах горещото вещество между палеца и показалеца си. Със сигурност бе истинско!
Вървях и продължавах да се чудя колко ли много създадени от човека приятели-животни има в гората, когато стигнах до един завой и гората свърши.
Пред мен бе Паркът.
Бе съшият като онзи, който бях посетил преди много години, Ь просторни алеи, храсти, цветя и лехи, разноцветни морави, слоеве с величествени дървета, малки поточета и фонтани и горещо слънце отгоре, между малки кълбести облачета Паркът се простираше върху леко хълмист терен, докъдето стигаше погледът. Докато слизах по стръмното към най-близката пейка, размишлявах какъв човешки разум или група от хора са сътворили всичко това. Бе великолепно творение за скромен човек. Въпреки че знаех, че това е начинът, по който се е появило. Но не бях мислил за такива неща при предишното ми посещение преди много години. Сега аз помнех — аз знаех — защо то бе тук.
Щом приближих, от пейката стана една жена. Бе среден ръст, стройна, с големи кафяви очи и тъмно кестенява, леко къдрава коса, впускаща се до раменете й. Лицето й бе гладко и с лек загар, с черти сякаш докоснати от Ориента, Близкия Изток и Европа. Носеше тъмни памучни панталони и дълъг жакет. Възрастта й можеше да бъде някъде между тридесет и пет и петдесет. Познавах я — бях я срещал някъде преди.
Тя се засмя и протегна ръка.
— Дойде накрая! Добре дошъл, Ашанийн.
Ашанийн — името ми, припомнено от друг мой живот. Това ми каза твърде много за нея. Взех ръката й, която бе достатъчно истинска, за да я почувствам. Тя ме заведе към пейката и седнахме. Други хора обикаляха наоколо. Всички бяха възрастни, облечени в разнообразни дрехи: Някои любопитно поглеждаха към нас… чудех се защо, докато не разбрах, че имаше доста неуловима разлика между моето идване и тяхното, която те можеха да усетят. Улових погледа на жената и тя отново се усмихна. Обзе ме полуспомен.
— Жакетът, който носиш…
— Носех го и последния път, когато ти беше тук. Помислих, че може да ти помогне да си спомниш.
Кимнах, но паметта ми бе празна. Тя бе между дузината хора, които срещнах последния път, и бях сигурен за това.
Погледнах я и видях, че тя се Смее. Дали можеше да чете мислите ми?
— Да, разбира се, мога. И ти можеш да четеш моите. — Коя си ти?
— Аз съм само куриерът. Трябва да ти кажа, че ти можеш по всякакъв начин да водиш хора тук при нас, онези, които отскоро са физически мъртви. Ние ще се погрижим за тях. Затова сме тук. А ти можеш да учиш и други да го правят.
— Как бих могъл да преподавам нещо, което би изглеждало толкова странно?
— Сигурни сме, че можеш. Много от тях вероятно го правят сега. Всичко, което трябва да правиш, е да им помагаш да си спомнят. Това е напълно обективен начин за премахване на страха от физическата смърт.
— И да им дам да разберат, че наистина преживяват процеса на умиране.
— Точно така.
— Това също би им помогнало да разберат, че имат много възможности за избор.