„По време на преживяване открих малко момче на три годинки в езеро от светлина на Фокус 23. Нямаше други видими хора, освен това малко момче. Почувствах такова силно чувство, страдание и болка при вида на това малко дете. Когато отидох да го вдигна, моят водач каза, че всички чувства са ненужни. След като ръководителят и аз извадихме детето, почувствах усещане на завършеност и на някакво ниво, чувство на завръщане у дома, сякаш някаква друга част от мен бе оставена в покой. След като детето бе извадено от онези, които щяха да «извършат процеса» с него, аз знаех, че за него ще се погрижат и че всичко бе абсолютно цакто трябваше да бъде. След записаното преживяване усетих, че наистина нещата заставаха на местата си. Аз бавно се превръщам в своята цялост.“
Често се случва чувствата да избликнат, когато участниците се връщат към нормално съзнание в края на преживяването. Може да се получи закъснял отклик на шока от срещата с любимия, за когото сте мислили, че никога повече няма да го видите, или тъгата и отчаянието на някой от онези от Фокус 23. Но колкото повече свиквате с процеса, толкова по-естествен ви изглежда той. Става някак приемливо, че това малко детенце е убито по време на пътно произшествие или че тази майка е умряла, оставяйки две беззащитни дечица. Записите съдържат твърде малко примери на тъга или трагедия. На Фокус 27 всичко ще бъде такова, каквото трябва да е, и единственото чувство е любовта.
Както вече споменах преди, онези, които са се сблъскали с нещастни случаи или болести, довели ги до недъгавост, които са били ранени или са останали безпомощни по някаква причина, се възстановяват на Фокус 27. Един от записите се отнася за мъж, на чиято майка по време на бременността е било предписано лекарството талидомид, а той се родил само със зачатъци на крака. Живял е близо тридесет и пет години — той бе англичанин, а лекарството е въведено в Англия през 1958 година. На Фокус 23 той все още бе деформиран. На 27 той бе посрещнат от майка си и бе цял ден в добра форма, какъвто никога през физическия си живот не е бил.
Не всички, които биват извеждани от Фокус 23, присгигат на 27, или поне това не става веднага. Някои отиват в териториите на Системата от убеждения, а други просто изчезват. Вероятно те откриват, че връзките им със Земята все още не са прекъснати или че още не са достигнали пълно приемане на своето състояние. Един от участниците описва срещата си с момиче, умряло при раждане на детето си. Тя му предала, че бебето й също е умряло и тя трябва да остане, за да се грижи за него. Друг случай се отнася за африканско момче на девет години, което умряло от глад в пустинята през октомври 1990 г. То не би напуснало Фокус 23, докато не открие своите трима по-малки братя и двегодишната си сестра, умрели преди него. В шжои случаи участникът може да се върне и да открие някой упорит пътник, който при втория опит с по-голямо желание се оставя да бъде воден, въпреки че това се случва рядко.
Онова, което не можем да предвидим все пак, е как участниците от своя страна биха реагирали на преживяването Лайфлайн. Ние чувстваме, че едва ли ще се получат някакви неблагоприятни последици, особено след-като всички участници бяха придобила достатъчно опит и компетентност при използване методите на Института, посещавайки един или обикновено повече курсове преди. Как те наистина реагираха най-добре е казано с техните собствени думи.
„Така представената програма бе отлична за мен, защото бях воден, за да си дам сметка колко ограничаващи са системите от убеждения и колко затворени сме ние в тях, най-вече без нашето предварително съзнателно по-знание. Това бе седмица на растеж и разширяване за мен в много области. Става очевидно твърде тънката фаза? между онова, което ние знаем като реалност сега и тук, и онова там. Животът като цяло започна да поема в раз-лична посока.“ (М. Д. Рой, Вашингтон)
„Най-важното нещо, което научих от Лайфлайн, бе осъзнаването, че виждам някои свои страни у други, а приемането на последващото прегръщане на тези аспекти, едновременно положителни и отрицателни, е процесът на освобождаване за мен. Усещам, че по този начин става обединение на моята цялост.“ (М. Р., Мейн)
„Най-важното: преживяната обективна реалност на въображаемото царство, за което «вярвах», че бе само една метафора за лична употреба при нужда от интерпретация. Няколкото освобождения бяха така неочаквани и осезаеми, че причиниха отваряне чрез преживяване (аз винаги мислех и се държах, сякаш те бяха истински) към други реалности. Понеже това се случи в контекста на довеждането на майка ми на 27 и прерязването на приличните на була връзки към нейните и моите системи от убеждения, то бе чудесно облекчение и ми даде добро познание за паралелни начини на действие на паралелни съзнания. Нещата около смъртта и след нея сега вече са съвсем приемливи.“ (С. Б. П., Ню Йорк).