Той все още държи ръката ми. Аз се мъча да разбера… Блек — това ли е презимето му? Той иска прегръдка — той е бил тук дълго време… от 1948…
Какво да правя? Да го заведа в Центъра? Но откъде да знам…? Концентрирам идеята за Центъра в съзнанието си, разширявам я. Той ще се чувства удобна там и ще се грижат за него-той разбира.
Сега той ме води. Знае къде да отиде. Казвам му, че го обичам и той е свободен да отиде… сегатой се отдалечава…
Заведен съм на по-приятно място… Странно е — когато помолих да ме движат, след като Грегъри напусна, аз улових страха, който той бе изпитал, когато влезе в пещерата… когато е умрял. Сякаш неговият страх се бе просмукал в скалите и когато той напусна, страхът също си отиде. Усетих неговия полъх покрай мен, сякаш аз бях в неговото течение… Сега за мен е време да се връщам…“ (Джил Ръсъл, Кеймбридж, Англия)
19. Таим аут13
Болестта на съпругата ми Нанси за момента изглеждаше под контрол. Това, разбира се, ни принуди да поемем в друга посока, началото на близкото разбиране на ефекта от вероятно най-голямата Променлива, с която всяко човешко разумно съзнание трябва да се справи — преходът от физически живот към друга енергийна система, наречена от нас смърт. Учудващо бе, че аз ц бях преодолял толкова, непреднамерено.
Чудех се за сигнала, който може би бях донесъл обратно със себе си от моето изследване. Ако той е там, не мога да почувствам никакъв резултат. Дали хилядите човешки обединения от Аз-Там, обвързани с нашия пласт, получават Сигнал? Сигурен съм, че някое от собствените ми „ТО“ ще знае. Най-малкото ще бъде приятно да играя ролята на ИНСПЕС.
Въпреки че всичко това отиде на заден план.
Неизпята песен
Бе в края на часовете, определени за посещение в болницата. В стаята на Нанси аз коленичих и я целунах по челото.
— Спинка ли ти се?
— Ммммммммммм.
— Тази вечер изглеждаш по-добре.
— Ммммммммм. Добре съм.
— Искаш ли по-късно да опиташ да се движиш?
— Към, към 27 ли?
— За начинаещи.
— Мммммм. Да.
— Ще се видим по-късно.
— Обичам те.
— Обичам те!
Някъде около осем часа вечерта ни позвъниха спешно от болницата, а при леглото й бяхме към девет. Преди това за мен бе крайно опустошително да я посещавам в болницата. По няколко причини.
Сега бе различно. Ръцете и дланите й бяха отпуснати и студени и тя дишаше на пресекулки. Дълбоко вдишване, последвано от дълга пауза. Но изразът на немигащите й очи ми го каза. Нанси вече не беше там. В дванадесет и петнадесет след полунощ тя спря да диша.
По-късно екипът на Лайфлайн разказа, че са я завели на 27, някъде между седем и половина и осем часа, и че там тя е в безопасност и са я приели топло. Това приблизително бе времето, когато в болницата са отбелязали началото на затрудненото й дишане (медиците го наричат с термина „Шен-Стоукс“). После си дадох сметка, че това дишане ми бе познато. То бе същото, което бях чул от стареца, когато умираше в приюта за бедни „Сейнт Луис“, в миналото ми на скитащ тийнейджър. Същото дишане чух, когато любимата ми домашна котка Фасби умря от левкемия, докато лежеше в прегръдките ми, три дни преди Нанси да ни напусне.
Шокиран бях колко неподготвен съм всъщност. Най-голямата Променлива в живота ми, виждах я, докато се приближаваше, множество предзнаменования, с всичкия този опит зад гърба ми, а сега…
Стотици, не, хиляди я познаваха/познават, защото тя бе/е една светла личност, пълна с топлина и щастие. Нанси Пен Монро.
Тя произхожда от семейство във Вирджиния, в годините преди Американската революция. Предците й са живели в земи, подарени им от краля на Англия. Възпитанието й я е карало да води живот на южняшка лейди в най-грациозните му форми: винаги да мисли първо за другите, винаги да поздравява усмихнато, винаги да отказва да нарани другия под каквато и да е форма, винаги да дава от себе си. У нея никога нямаше/няма омраза към никого.
В действителност тя наистина бе/е съоснователката на Института „Монро“. Ако не бе тя, вероятно нямаше да съществува такава организация. Тя участваше във всички по-важни или второстепенни обсъждания и решения, дейности и дори изследвания. Така нейните мисли са разпръснати из всяко нещо, което Институтът е постигнал и представлява — програмите, записите, рекламата и със сигурност многото-приятели по целия свят.
Ние се познавахме от седем години, преди да се оженим и да живеем заедно двадесет и три. Дори и преди да се срещнем, Нанси бе имала широки интереси към паранормалното. Тя също е била учителка, преподавателка по пиано и музика, дизайнер по интериора, търговец на недвижимо имущество и отгледа четири деца. Тя бе започнала да пише два романа. Единият — съвременна версия за Скарлет О̀Ха-ра, а другият — история след физическата смърт „Градът, който не е дело на човешка ръка“. И двата останаха недовършени, въпреки че само трябваше да бъдат преписани на машина и редактирани. Тя нямаше време.
13
Термин от баскетбола, означаващ едноминутно прекъсване, взимано от треньора. В най-общ смисъл почивка. (Бел. прев.)