Начало на дневника: „Експериментът започва. След прост подготвителен ритуал, по време на който хвърлям натрапчивите притеснения и грижи в «кутия за енергийно преобразуване», хлопвам капака и прекарвам няколко минути, дишайки дълбоко, а после се отправям към фокус 10: будно съзнание, спящо тяло. Лежа дезориентиран в тъмното. Тялото ми е тежко, сякаш съм-се сблъскал с компресор. Не мога да открия краката си. Ръцете ми са окачени над главата. Мисля, че главата ми е отделена. Студено ми е и придърпвам чаршафа, горещо ми е — отвивам го. Радикални температурни промени. «Щраквам» — не мисля за нищо и когато се събуждам, хъркам. Лежа тихо в клетката и слушам собственото си хъркане. Този странен случай ме стряска: Аз едновременно съм «чуващо Аз» и «хъркащо Аз». Чудя се къде ли живее «чуващото Аз». Кой е този «Аз», което чува хъркащото тяло? Дали съзнанието действа отделно и независимо от това, което бях приел за необходими физически или сетивни входящи сигнали? В края на лентата се чувствам отпуснат, дори блажен. Бях направил откритие на видове. Вероятно аз съм «повече» от физическото си тяло и съществувам независимо дали съм с физическо тяло или не.
Лежейки в клетката през втория ден, аз се замислих за Дон Кихот, за когото ми напомня Монро. Там, където Дон Кихот вижда великани, Санчо Панса вижда вятърни мелници. Взирайки се в обикновеното си бръснарско легенче, той си представя щита на Мамбрино, а Санчо се чуди. Как стават тези неща? Мисля че Монро е потомък на Дон Кихот, казвайки ми, че в действителност съществуват повече неща, отколкото ние виждаме или можем да пипнем.
Според нашите стандарти Дон Кихот е параноик, дърдорко на безсмислици. И подобно на него Монро ни призовава да пренастроим нашия фокус, за да видим онова, което дори и не можем да си помислим, че сме в състояние да виждаме — да видим щита на Мамбрино. «Къде — пита Монро — е загадката на нашата цивилизация и възраст?» Ние сме тук, за да възпламеним отново мистериозното: за това именно е «Гейтуей Воаяж».
Начало на записа: Чувствам се напълно отрязан от външния свят. Ами ако навън има война? Има някаква преграда, дори и някъде по света да се случва някакво голямо нещастие. А аз седя в една долина във Вирджиния, без достъп до телевизионни новини. Всъщност дори вестник не съм виждал. Екипът е неуморен, събираме се само за храна Мисля, че «разтоварваме» загриженост и безпокойство по време на единствения ни познат ритуал в този непознат за нас свят-актът на храненето. Ние се чудим дали наистина нещо ни се случва. Неизбежният въпрос: «Ти вече напусна ли тялото си?» е Свещеният Граал за усамотението. Окачен съм. Монро, безразличен към нашия стремеж, настройва фокуса ни, казвайки ни да усетим «финото нещо» — картини, гласове, модели светлина, физически усещания.
Днес Монро нарича процеса, чрез който се постигат други състояния, «Хеми-Синк» (синхронизиране на мозъчните полукълба). След като е работил с над 3000 обекта на тестува-не (при минимум 20 индивидуални теста на обект стават Ш 000 положителни теста, които не салошикато база), били изработени и подробностите. Монро, който е известен с чувството си за хумор, казва: «В най-лошия случай поне знаем, че сме успели да приспим хората 60 000 пъти и да ги събудим.» Но извършеното от него е много повече.
Хеми-Синк използва звукови модели, за да създаде мигновено идентична форма на вълната в двете мозъчни полукълба. Това означава, че когато ухото чуе определен тип звуков сигнал, да кажем 12 херца «Бета» (буден) сигнал, или дълбок сън «Делта» сигнал (0–4 херца), мозъкът се стреми да откликне или «резонира» с подобни електрически сигнали. «Ние започнахме да откриваме, че създаваме за участниците врата, прозорец, отвор, през който той или тя биха могли да достигнат други състояния на съзнанието» — казва Монро. — Нарекохме го «Гейтуей».“
Според Монро приложението на Хеми-Синк е неограничено. Изследователите тестуват технологията в широко разнообразие от полета, включително медицината, умственото здраве, лекуването на стреса, образованието, също и във физическата област. Проучванията показват, че хората, употребяващи Хеми-Синк, могат да контролират болка, да усилват имунната система, да ускоряват възстановителния процес след операция, да понижават кръвно налягане, да ускоряват възстановяването на говорните и двигателни умения след сърдечен удар. Хеми-Синк се сражава с безсънието, усъвършенства концентрацията, намалява стреса, дори елиминира математическата фобия.
Записки: „Усещам, че се намирам на една линия, демаркационна линия между «тук» (познатото) и «там» (непознатото). Днес пътувахме до фокус 12, където според Монро физическите данни са «затворени» и съзнанието започва да усеща по начини, различни от петте сетива. «Действието наистина започва тук» — казва той. «Там» — на фокус 12, картините и сцените текат през главата ми, сякаш някой е оставил движещ се прожектор: Морски змии плуват през монашеска килия; висок бушмен от Калахари ме повдига върху дланите на ръцете си; гигантски морски костенурки ме преследват през проход сред евкалиптови дървета; индианец седи на върха на една планина и мърмори. Той гледа през мен и казва: «Ние се създаваме всеки ден от светлината на слънцето. Ние умираме всяка нощ при лунна светлина. Няма нищо друго. Сега тръгвай, остави ме.» На едно място започвам да се смея. Никога преди не съм се смял толкова без чужда помощ. А после се включих отново в жива драматизация на смъртта на брат ми през 1947 година. Чувам глас, който казва, че някога съм живял на звездата Алктурус и яздя делфин, който се представя като флорис. «Какво значи това?» — питам. «От цветята е» — отвръща той. Миризма на ясмин прониква в кабината: Чувам леещ се дъжд върху, покрива от вълнообрана ламарина. Пренесен съм в Лахор, Пакистан, когато помирисвам ясмина, и в Мианго, Нигерия, когато чувам поройния дъжд. А делфинът произвежда изрази като: «Покрий болката със смях» и «Вятърът, Никодимус, вятърът». Днес съм разстроен. Как да прочета енигматичните послания, как да предам картините? Има огромна разлика между това да кажеш «Аз вярвам» и «Аз знам». Аналитикът иска отговори, но аз съм увлечен от разговора с лъва на Витгенщайн. Имам нужда да науча нов език. Докато времето си тече, ставам подозрителен към стойностите на «истина» и «значение», включително тези иа Монро. Дали съм направляван?. Не виждам смисъла на това, което искам да кажа, дори и като напиша това, което мисля, че означава. «Значение» е като ярка жълта светлина. Ту светва, ту загасва, когато присъства, и после, когато отсъства. Индианецът си мърмори: «Има само перспективи, извън нашите тълкувания не съществува действителност.»