Тялото ми буквално изпада в конвулсии — ставите пулсират, мускулите са в спазъм, сякаш съм под действието на електрошокова терапия. Вълни от енергия една след друга се движат през мен. Чувах гласове, виждах светлини и цветове, форми. На 21 ние хвърляхме въпроси в празното пространство и се ослушвахме за отговори: Кой съм аз? Кой и къде съм бил преди да вляза в материалното си тяло? Каква е целта на това мое съществуване в материалния свят? Какво действие трябва да предприема сега, за да послужа най-добре на целта? Какво е съдържанието на най-важното послание, което мога да получа и разбера в тази точка от моето съществувание? „Отговорите“ бяха чуваеми, но енигматични. Кой говореше? Как тълкувах отговорите? Не знам. По-късно хванах статия, написана от ф. Холмс Атуотър, директор на мозъчната лаборатория: „Мозъчните вълни са нещо повече от индикатори на отделни състоянията съзнанието. Те представляват електро-химическата среда, чрез която възприеманата реалност се проявява.“
Възприемана реалност. В продължение на седмица ние чукахме на врати, нашите собствени врати на възприемане, нашите системи от убеждения — това, което казваме, е реално или възможно, онова, което отхвърляме, е смешно и невъзможно. Някои от нас пътуваха извън тялото си на пътувания из познатата вселена — желаните ОИТ. Аз не. Другите се сблъскаха със „същества“ там, извън познатото. Аз вероятно също. Много от нас се включиха в битка с левите си новички полукълба. И аз го направих. Много от нас отвориха резервоарите с гореща пара и започнаха да се ровят из стари спомени. И всеки път, когато отварях резервоара, бях награждаван в тъмнината на монашеската килия. Задавах въпроси, които непреъснато бях задавал, въпроси, които сякаш имах нужда да задавам. Какви са перспективите на света-дали са политически, нравствени или религиозни, и как те действат за нас? Дали те са алюзии, на реалността, които трябва да бъдат разтълкувани, за да се разкрие действителността под алюзиите? Дали ние създаваме алюзии на реалността, защото трябва да кажем на себе си истории, за да осмислим собствения си живот — с цел да ставаме всяка сутрин от леглото? Отблъскваща, твърде мрачна гледка. Независимо от отговора, създаването на световната перспектива може да е вътрешно. От вавилонските и гръцки епопеи та чак до днешните биомедицински и кибернетични фантазии, ние сме създавали и пресъздавали разкази, идеологии и световни мирогледи.
„Когато тръгнете на вашето пътешествие към Итака — пише поетът от Александрия Кавафи, — тогава се молете пътят да е дълъг, изпълнен с приключения и с познания.“ Итака: легендарният остров, родното място на пътешественика Одисеи, а за мен — митичното последно място, където ще напусна моето физическо тяло. Много от нас пристигат на острова, когато вече са стари; някои от нас ще хвърлят котва no-скоро от очакваното; най-голяма част от нас рядко спират и премислят какво има от другата страна, извън входната врата към Итака — освен ако не сме задължени от непостоян-ствата и неочакваното. „Винаги пазете Итака фиксирана в ума си — пише Кавафи. — Да пристигнете там е вашата крайна цел. И ако ви се стори бедна, Итака не ви е измамила. С огромната мъдрост, която сте събрали, с толкова много опитност, вие със сигурност сте разбрали тогава какво означава Итака.“ Опитвам се да разбера какво означава Итака. Не защото е изящна идея, философско любопитство, а защото трябва Опитвам се, като си спомням преживяванията, за да събера заедно всякакви частички и парчета от мъдростта, която съм събрал по целия път. Искам да кажа, че не съм измамен, нито пък съм се измамил.
През месеците, последвали моето преживяване у Монро, аз си представях как плувам към пристанище, наречено Итака, и за първи път страховете, които се бяха вкопчилите мен, ме отпуснаха — дори и съвсем изчезнаха. И размислих върху посланието на делфина („Вятърът, Никодимус, вятърът“) от Евангелието на Йоан, глава 3: „Онзи, който е роден от Плът, е плът, а онзи, който е роден от Духа, е дух. Вятърът духа, където си пожелае, а ти чуваш неговия звук, но не знаеш откъде идва и накъде отива: така е с всеки, който е роден от Духа.“ Делфинът ми даде дар: Роден от плът, аз съм се затворил в плът, подозрителен към нещата, аз не мога „да виждам“. След краткия ми престой в Института все пак аз вече знам, че притежавам способноста да „виждам“ извън плътта или материалната действителност — просто бръснарско легенче — към желанията и капризите на вятъра, докато той си духа. Мога да „видя“ Щита на Мамбрино. Парадоксално е, че се смях, както вече казах, на Никодимус. „Как е възможно тези неща да се случват?“