За съжаление лабораторията не предлагаше удобства за лежане през продължителен период от време. Бяхме донесли походно легло в стаята за запис. Една от електрическите връзки за записване на мозъчните вълни беше свързана с щипка и причини дразнене на ухото, а това затрудняваше релаксацията.
През първите седем нощи г-н Монро не постигна успех в опитите си да възпроизведе ОИТ. Той получи две много кратки преживявания през осмата нощ. Първото кратко преживяване включваше разпознаване на съвсем непознати хора, разговарящи на неизвестно за него място. Нямаше начин да се провери дали това бе „фантазия“ или реално възприятие на събития, случили се на разстояние. По време на втората ОИТ г-н Монро докладва, че не може добре да контролира движенията си и даде сведения за числото в съседната стая. Той съвсем правилно описа лабораторната специалистка, която бе извън стаята и разговаряше с един човек в коридора. По-късно бе изяснено, че това е бил нейният съпруг. Като парапсихолог аз не мога да твърдя, че това „доказва“, че г-н Монро наистина е знаел какво се случва на разстояние. Трудно е да се прецени доколко такова събитие е възможно да се случи на практика. Независимо от всичко аз приех резултата за доста обнадеждаващ, като един от началните опити да се изследва лабораторно такъв необикновен феномен.
Моделът на мозъчните вълни, получен при изследването на тези две краткотрайни ОИТ, е класифициран като ЕТАП 1. Обикновено такъв образец на мозъчни вълни се получава по време на сънуване. В допълнение имаше и много резки движения на очите, характерни по време на сън. Изглежда, че това е следене на образите, получени при сънуване, тоест очите продължават да разглеждат картина, съществуваща в мозъка само по време на сън. Сърдечната дейност в момента на ОИТ бе съвсем нормална — около 60–70 удара в минута. Ето защо на пръв поглед изглежда, че преживяванията на г-н Монро са станали при същото състояние на мозъка, обикновено свързвано със сънуването — ЕТАП 1. Главното противоречие е в това, че г-н Монро настояваше, че всяко ОИТ продължава около 30 секунди, докато всъщност всеки период на ЕТАП 1 от сънуването продължи около 3 минути.
Следващата ми възможност да работя с г-н Монро в лаборатория бе през лятото на 1968 година, когато той ме посети в Калифорния. Можахме да осъществим един лабораторен сеанс от изследвания при много по-големи удобства. Разполагахме с нормално легло, много по-подходящо от походното. Използвахме също различен тип електроди за измерване на мозъчните вълни, които не бяха физически неудобни. При тези условия г-н Монро успя да възпроизведе две кратки ОИТ.
След края на първото преживяване той се събуди почти веднага и прецени, че е продължило 8 секунди. Мозъчната вълна, записана точно преди събуждането, показваше модела на ЕТАП 1 с възможно единично рязко движение на очите, станало по това време. Кръвното му налягане показа внезапен спад, стабилно ниско ниво в продължение на 8 секунди и внезапно повишаване към нормалното положение.
При условията на преживяването на г-н Монро той докладва, че се е „изтърколил навън“ от тялото си. Намерил е себе си в помещението, разделящо неговата стая от стаята за запис, за няколко секунди. После почувствал нужда да се върне обратно в тялото си поради затруднения в дишането. Асистентката Джоан Кроуфорд и аз го бяхме проследили върху телевизионни монитори през цялото време, и го видяхме да придвижва ръката си леко встрани от гърлото точно преди да се събуди и докладва.
Г-н Монро отново се опита да възпроизведе друга ОИТ, която да ни даде доказателства относно СЧВ — да дойде при нас, да види стаята за запис и да прочете определеното за целта число на лавицата в тази стая. Характерът на мозъчната вълна показа леко заспиване, така че след 45 минути аз го повиках по вътрешния телефон, за да му напомня, че бихме искали той да опита да възпроизведе ОИТ. Не след дълго той докладва, че е възпроизвел ОИТ. Поради несигурност в собствената си ориентация той последвал кабел, за който мислел, че води към стаята за запис. Вместо това намерил себе си навън в странна обстановка, която никога преди това не бил виждал. Решил, че е безнадеждно дезориентиран и се върнал в тялото си. Описанието на обстановката съответстваше на вътрешния двор на сградата, където, разбира се, г-н Монро би намерил себе си по време на ОИТ, ако по невнимание бе тръгнал точно в противоположната посока на тази, която трябваше. Не е абсолютно сигурно, че той никога не е виждал този вътрешен двор, посещавайки кабинета ми по-рано същия ден, затова преживяването не е добро доказателство за паранормален компонент на ОИТ.