Дон Хенаро дълго не проговори.
Дон Хуан ме погледна.
— Какво стана после, дон Хенаро? — попитах аз.
— Продължих да вървя — заяви той най-спокойно.
Като че ли беше свършил разказа си и нямаше какво повече да добави.
Попитах защо, като са му предлагали храна, е решил, че са призраци. Не отговори. Опитах пак, като го попитах дали мацатеките имат обичай да отричат, че имат храна, или живо се интересуват от нещата, свързани с храна.
Той каза, че гласовете им и тяхната настойчивост да го примамят, а също и начинът, по който призраците говорят за храна, са отлики и че той знае това, защото съюзникът му помагал. Той наблегна, че сам никога не би забелязал тези особености.
— Съюзници ли бяха тези призраци, дон Хенаро? — попитах аз.
— Не. Бяха хора.
— Хора? Но нали каза, че са били призраци?
— Казах, че вече не са истински. След моята среща със съюзника нищо вече не беше истинско.
Дълго мълчахме.
— И какъв беше крайният резултат от това приключение, дон Хенаро? — попитах аз.
— Крайният резултат?
— Искам да кажа, кога и как стигна най-накрая до Икстлан?
Двамата тутакси избухнаха в смях.
— Това е за теб, значи, крайният резултат — отбеляза дон Хуан. — Тогава да го кажем така. Пътешествието на Хенаро не е имало краен резултат и никога няма да има краен резултат. Хенаро все още пътува за Икстлан!
Дон Хенаро ми хвърли пронизващ поглед, после обърна глава към далечината, на юг.
— Никога няма да стигна до Икстлан — каза той.
Гласът му беше решителен, но кротък, почти шепот.
— И все пак вътре в себе си… вътре в себе си понякога си мисля, че съм на една стъпка от него. И няма да го стигна. По моя път аз дори не намирам познатите пътни знаци, които едно време знаех. Вече нищо не е същото.