— „Отидох си. А птиците останаха да пеят“.
За момент усетих прилив на някакво терзание и неописуема самота, която обгръщаше трима ни. Погледнах дон Хенаро и разбрах, че той като пламенен мъж сигурно е имал много сърдечни връзки, много неща, които е обичал и които е оставил зад гърба си. Ясно чувствах, че в този миг силата на неговия спомен ще рухне и че дон Хенаро е готов да се разридае.
Бързо отместих поглед. Пламъкът на дон Хенаро, върховната му самота ме просълзиха.
Погледнах дон Хуан. Той се взираше в мен.
— Можеш да оцелееш единствено като воин по пътя на познанието — каза той. — Защото изкуството на този воин е да изравни ужаса да си човек с чудото да си човек.
Взирах се в двамата, един подир друг. Очите им бяха бистри и благи. Бяха призовали някакъв прилив на непреодолима носталгия и когато се оказаха сякаш на ръба на риданията, задържаха приливната вълна. За миг помислих, че съм видял. Бях видял самотата на човека като една гигантска вълна, замръзнала пред мен, задържана от невидимата стена на метафората.
Мъката ми беше тъй всеобхватна, че усетих лекота. Прегърнах ги.
Дон Хенаро се усмихна и стана. Дон Хуан също стана и нежно постави ръка на рамото ми.
— Ще те оставим тук — каза той. — Прави, което смяташ за правилно. Съюзникът ти ще те чака в края на тази равнина. Той посочи тъмната долина в далечината.
— Ако мислиш, че още не е дошъл твоят миг, не отивай на срещата — продължи той. — Нищо няма да спечелиш, ако избързаш. Искаш ли да оцелееш, трябва да си кристално чист и до смърт сигурен в себе си.
Дон Хуан си тръгна, без да ме поглежда, но дон Хенаро се обърна няколко пъти и ме подкани да вървя, като ми намигна и кимна с глава. Гледах ги, докато изчезнаха в далечината, сетне поех към колата си и потеглих. Знаех, че още не ми е дошло времето.