— След като човекът го изплаши така, твоят приятел трябва да опита всички начини, за да помогне на момчето да възстанови доверието си в него. Направи ли всичко това три-четири пъти, уверявам те, че детето ще почне да възприема нещата по-различно. Ще промени схващането си за света.
— Ами ако му стане нещо от уплахата?
— Нищо не може да стане от уплаха. Онова, което руши духа, е да имаш винаги някой натрапник до себе си, който да те бие, да ти казва какво да правиш и какво да не правиш. А когато момчето напълно се съвземе, кажи на приятеля си да направи едно последно нещо за него. Да намери начин да иде при някое мъртво дете, в някоя болница например или в някой лекарски кабинет. Да заведе сина си там и да му покаже мъртвото дете. Нека го остави да пипне трупа веднъж с лявата си ръка — където и да е, освен по корема. След като момчето направи това, то ще се обнови. За него светът никога няма да бъде същият.
Едва тогава осъзнах, че през годините на нашето познанство дон Хуан бе прилагал върху мен, макар и на различно ниво, същата тактика, която сега предлагаше на моя приятел и на неговия син. Попитах го за това. Той отвърна, че през цялото време се е опитвал да ме научи как „да спра света“.
— Още не си го постигнал — каза той усмихнат. — Като че ли нищо не ти действа, защото си много твърдоглав. Ако не беше толкова твърдоглав, обаче, досега да си спрял света с някое от средствата, на които съм те учил.
— Какви средства, дои Хуан?
— Всичко, което съм ти казвал да правиш, са все средства за спиране на света.
Няколко месеца след този разговор дон Хуан постигна онова, което си бе наумил — да ме научи да спирам света.
Това паметно събитие в моя живот ме принуди да направя нов подробен преглед на десетгодишната си работа. Стана ми ясно, че първоначалното ми мнение за ролята на психотропните растения е погрешно. Те не бяха най-важното в описанието на магьосника за света, а само средство да се циментират, така да се каже, ония части от него, които иначе бях неспособен да забележа. Упоритостта, с която се придържах към стандартното си възприемане на действителността, ме правеше почти глух и сляп за старанията на дон Хуан. Затова тяхното използване се налагаше просто от липсата на чувствителност от моя страна.
Преглеждайки бележките си от начало до край, аз осъзнах, че дон Хуан ми е дал обема на новото описание в самото начало на нашето познанство с онова, което той наричаше „средства за спиране на света“. В моите предишни книги аз бях отхвърлил тъкмо тези части от бележките си, тъй като те не се отнасяха до използването на психотропни растения. Сега справедливо ги включих отново в общия състав на уроците на дон Хуан и те съставляват първите седемнайсет глави от този труд. Последните три глави са бележки, които обхващат събитията, които стигнаха своя връх при моето „спиране на света“.
В обобщение мога да кажа, че когато започнах чиракуването си, действителността беше друга, така да се каже, съществуваше „магическо“ описание на свят, който аз не познавах.
Дон Хуан ми предаде това описание. Ето защо десетгодишното чиракуване, което изкарах, се състоеше в това да се изгради тази неизвестност, като се разгърне обликът й и постепенно към нея се прибавят все по-нови и по-сложни части.
Краят на чиракуването означаваше, че съм усвоил един нов облик на света по убедителен и автентичен начин и така съм добил способността да възприемам света по новому, в съответствие с този нов облик. С други думи, бях постигнал членство.
Дон Хуан твърдеше, че за да започне да „вижда“, човек най-напред трябва да „спре света“. „Спирането на света“ беше наистина подходящо за довеждане до известни състояния на съзнанието, в които делничната реалност се променя, защото потокът от възприятия, обикновено протичащ без прекъсване, е бил спрян от комплекс обстоятелства, чужди на този поток. В моя случай комплексът от обстоятелства, чужди на моя нормален поток от възприятия, беше магическото описание на света. Предварителното условие на дон Хуан за „спирането на света“ беше, че човек трябва да е убеден — с други думи, човек трябва да научи напълно новото описание, с цел да го съпостави със старото, и по този начин да скъса с догматичната си увереност, която е залегнала във всички нас, че валидността на нашите усещания, или нашата реална представа за света, не подлежи на съмнение.
Следващата стъпка след „спирането на света“ е „виждането“. Това за дон Хуан означаваше нещо като „реагиране на сетивните дразнения от страна на един свят извън описанието, което сме се научили да наричаме действителност“.