— Кога ще бъдеш у дома си? — попитах аз. Той се вгледа в мен.
— Когато дойдеш — отвърна той.
— Не зная точно кога мога да дойда.
— Тогава просто ела и не се безпокой.
— Ами ако те няма?
— Там ще бъда — каза той усмихнат и си тръгна. Изтичах след него и го попитах дали ще има нещо против, ако донеса фотоапарат, за да го снимам пред къщата му.
— Изключено — каза той намръщено.
— А магнетофон? Имаш ли нещо против?
— Страхувам се, че и за него няма възможност.
Това ме подразни и вътрешно се ядосах. Казах, че не виждам никаква логика в отказа му.
Дон Хуан поклати отрицателно глава.
— Остави това — каза той натъртено. — И ако още държиш да ме виждаш, никога не го споменавай пак.
За последен път се направих, че го моля. Казах, че за моята работа снимките и записите са крайно необходими. Той отвърна, че само едно е крайно необходимо за онова, което правим. Нарече го „дух“.
— Не може, без да се влага „дух“ в работата — каза той. — А у тебе го няма. За това се тревожи, а не за снимките.
— Какво искаш да…
Той ме прекъсна с движение на ръката и отстъпи няколко крачки назад.
— На всяка цена да дойдеш — каза тихо и махна за сбогом.
2
ЗАЛИЧАВАНЕ НА СОБСТВЕНАТА БИОГРАФИЯ
Четвъртък, 22 декември 1960 година
Дон Хуан седеше на пода до вратата на къщата, опрял гръб на стената. Обърна една дървена каса за мляко и ме покани да седна и да се чувствам като у дома си. Предложих му цигари. Бях му купил цял кашон. Каза ми, че не пуши, но прие подаръка. Заговорихме за студа през нощите в пустинята и за други най-обикновени неща.
Попитах го дали не преча на обичайните му занимания. Той ме погледна някак намръщено и каза, че няма определени занимания и че мога да остана при него цял следобед, стига да искам.
Бях приготвил няколко генеалогични и родови диаграми, които исках да попълня с негова помощ. Бях събрал от етнографски източници и дълъг списък относно някои особености в културата, за които се знаеше, че са характерни за индианците от тази област. Исках да прегледам заедно с него този списък и да отбележа всички точки, които са му познати.
Започнах с родовите диаграми.
— Как наричаше баща си? — попитах аз.
— Наричах го „татко“ — каза той с много сериозен израз на лицето.
Почувствах досада, но продължих, решавайки, че не ме е разбрал.
Показах му диаграмата и обясних, че, от една страна, се отнася за бащата, а, от друга — за майката. Дадох за пример различните думи, използвани на английски и на испански за баща и майка.
Помислих, че сигурно е трябвало да започна с майката.
— Как наричаше майка си? — попитах пак.
— Наричах я „мама“ — отвърна той най-наивно.
— Искам да кажа, какви други думи използваше, за да се обръщаш към баща си и майка си? Как ги зовеше? — казах, опитвайки се да бъда търпелив и любезен.
Той почеса глава и ме погледна с глупаво изражение.
— Да му се не види! — каза той. — Сега вече ме нареди. Чакай да си помисля.
След миг колебание той като че си спомни нещо и аз се приготвих да записвам.
— Ами — каза той, сякаш потънал в сериозен размисъл, — как съм ги зовял? Виках им: „Ей, татко!“, „Ей, мамо“.
Разсмях се, противно на желанието си. Изражението му беше наистина комично и в този момент не знаех дали тоя стар чудак ми се подиграва или наистина е глупак. Призовавайки цялото си търпение, аз му обясних, че въпросите са много сериозни и за моя труд е от голямо значение да попълня тези формуляри. Опитах се да го накарам да разбере същността на генеалогията и биографията.
— Та как се казваха баща ти и майка ти? — попитах аз. Той ме погледна с ясни, благи очи.
— Я не си губи времето с тия глупости! — отсече тихо, но с неподозирана сила.
Не знаех какво да кажа — сякаш някой друг бе произнесъл тези думи. Миг преди това той беше смотаният глупав индианец, който се почесва по главата, а сега изведнъж бяхме сменили ролите — аз се превърнах в глупак, а той се взираше в мен с неописуем поглед, който не беше нито арогантен, нито нагъл, нито пълен с омраза или презрение. Очите му бяха благи, ясни и проницателни.
— Аз нямам своя биография — каза той след дълга пауза. — Един ден открих, че биографията не ми е необходима й, също като пиенето, се отказах от нея.
Не разбирах какво точно иска да каже. Внезапно почувствах неудобство, някаква заплаха. Напомних му как ме бе уверил, че мога да му задавам въпроси. Той отново потвърди, че няма нищо против.
— Нямам вече биография — каза той и ме погледна изпитателно. — Отказах се от нея един ден, когато усетих, че вече не ми е нужна.