Колко добре си спомням онези ранни спорове! Те бяха нещо толкова ново и нечувано в нашия дотогава нерушимо единен Съюз! Водеха се с внимание и вежливост, поне в началото, на първо време не се стигаше до сбивания, нито до лични оскърбления или обиди; все още бяхме едно сплотено братство, което противостои на целия свят. И досега чувам гласовете, и досега виждам нашия стан, където се водеха тези първи дебати, гледам как сред необикновено сериозните лица тук и там се люшкат и падат златни есенни листа, забелязвам един от тях на нечие коляно, а друг останал да лежи върху някаква шапка. Ах, и се заслушвам, и постепенно се чувствам все по-потиснат и сплашен, но и посред всички тия разногласия в сърцето си още бях напълно сигурен в моята вяра, тъжно сигурен, че именно в раницата на Лео се е намирал оригиналът, истинската древна грамота, която се бе изгубила и изчезнала заедно с него. Колкото и да ме гнетеше тази убеденост, все пак беше убеденост, бе твърда и даваше сигурност. Естествено, тогава мислех, че на драго сърце бих могъл да сменя убедеността си с по-надеждна. Едва по-късно, след като загубих тази тъжна убеденост и изслушах всички възможни мнения, прозрях какво богатство е била тя.
Но разбирам, че така не може да се разказва за тези събития. По какъв ли начин обаче би могло да се предаде историята на своеобразната общност на душите, на толкова чудно извисения и въодушевен живот? Толкова горещо бих желал — като един от последните останали живи от нашата дружина — да спася нещо от спомена за великото ни дело; на себе си самия изглеждам надживелия господаря си стар слуга, нещо като Паладина на Карл Велики, който опазва в паметта си цяла сияйна поредица от дела и чудеса, чийто образ и възпоминание биха изчезнали заедно с него, ако не му се удаде със слово или картина, с разказ или песен да ги съхрани за идните поколения. Но как, чрез каква ловка игра би се осъществила, как би станала по-лесна за разказване историята на нашето пътуване към Изтока? Не зная, дори самото начало, този започнат с най-добро намерение опит ме води към безбрежното и неразбираемото. Исках просто да се опитам и обрисувам онова, което е останало в паметта ми от протичането и отделните епизоди на нашето пътуване, нищо не ми изглеждаше по-просто. А сега, когато едва-едва съм подхванал своя разказ, засядам при един-единствен незначителен епизод, за който първоначално не бях мислил — момента с изчезването на Лео, и вместо да имам в ръцете си някаква тъкан, държа сноп от стотици объркани нишки, чието оправяне трябва да занимава сто ръце за дълги години, макар всяка отделна нишка, щом посегнеш и я уловиш леко, да става толкова чуплива, че се разсипва между пръстите.
Мога да си представя, че на всеки, който отразява история, му се случва нещо подобно, щом започне да описва събития от някакво време и сериозно държи на истината. Къде е средоточието на събитията, общото, онова, към което те се отнасят и което ги споява, за да възникне нещо като връзка, като причинност, като смисъл, изобщо за да може да се разкаже случилото се на тази земя; оня, който пише история, трябва да намери единства: герой, народ, идея, и следва да представи всичко, което в действителност е станало с безименните, като станало в това измислено единство.
Но Щом е толкова трудно известно количество действително разиграли се и достоверни събития да се разкажат свързано, то в моя случай е много по-тежко, защото; поискам ли да се вгледам по-точно, всичко се изплъзва и разпилява така, както и нашата общност, най-силната на света, бе могла да се разпадне. Никъде няма единство, няма среда, няма точка, около която да се върти колелото.