Добре, неговото гледище беше ясно, то бе подхранено от доброжелателен скептицизъм. Приблизително като Лукас за Съюза и за пътуването към Изтока можеха да мислят всички ония, които наистина бяха слушали неговата история, но без да са я преживели. Нямах намерение да спечелвам Лукас за наш съмишленик, ала въпреки това му дадох някои коригиращи обяснения, например, че Съюзът в никакъв случай не е бил рожба на следвоенните години, а минава през цялата световна история в една наистина понякога подмолна линия, която обаче никога не е прекъсвала, че известни фази на Световната война не са били нищо друго освен етапи на нашата съюзна история и по-нататък, че дори Заратустра, Лаодзъ, Платон, Ксенофонт, Питагор, Алберт Велики, Дон Кихот, Тристам Шенди, Новалис, Бодлер са били основатели и братя от този съюз. При това той се усмихна тъкмо с усмивката, която очаквах.
— Хубаво — казах аз, — не съм дошъл, за да ви поучавам, а да се поуча от вас. Моето най-съкровено желание е не да напиша някаква история на Съюза (това не би било по силите на цяла армия от добре подготвени учени), а съвсем просто да разкажа историята на нашето пътуване. Не ми се удава дори да се приближа до същината. Въпросът не е в литературната способност, вярвам, че притежавам такава, впрочем тук съм без всякаква амбиция. Не, отнася се за следното: действителността, в която пребивавах някога заедно с другарите си, вече не съществува и макар спомените за нея да са най-скъпото и най-живото, което притежавам, все пак те изглеждат толкова далечни и са от толкова различно естество, като че ли всичко е ставало на други планети и в други столетия или в някакъв трескав сън.
— Познато ми е това! — извика Лукас разпалено, едва сега нашият разговор го заинтересува. — Колко добре ми е познато! Видите ли, точно същото се случи и с мен, с преживяното през войната. Смятах, че съм го преживял и изстрадал с бистър ум и че съм пълен до пръсване с образи, филмовата лента в мозъка ми изглеждаше дълга хиляда километра, но когато седнах на писалището, на моя стол, под покрив, до маса и с перо в ръката, тогава опустошените села, пречесаните гори, земетръсният тътен на барабанния огън, кълбото от тиня и величие, от страх и геройство, от разкъсани кореми и глави, от смъртен страх и смях през сълзи, да, всичко това беше неизразимо далеч, беше само сънувано, нямаше отношение към нищо и отникъде не можеше да се подхване. Вие знаете, че в края на краищата въпреки това написах моята военна книга и че сега тя се чете и обсъжда много. Но видите ли, аз не вярвам, че десет такива книги, всяка десет пъти по-добра и по-убедителна от моята, могат да дадат на благосклонния читател някаква представа за войната, ако той сам не я е преживял. А няма толкова много хора, които да са я изтърпели, но и от ония, които участваха, далеч не всички са я познали и дори ако мнозина от тях действително са я изживели… после те отново са забравили. Може би след глада за преживявания човек не изпитва друг по-силен глад освен за забрава.
Замълча, изглеждаше потънал в размисъл и вглъбен, думите му потвърдиха собствените ми преживявания и разсъждения. След известно време внимателно попитах:
— Но как въпреки всичко успяхте да напишете книгата?
Лукас се поколеба за момент и като се връщаше от мислите си, каза:
— Успях затова, защото бе необходимо. Трябваше или да напиша книгата, или да се отчая — то беше единствената възможност да се спася от нищото, от хаоса, от самоубийството. Под този напор книгата бе написана и тя ми донесе очакваното избавление — просто защото бе създадена, все едно дали е добра или лоша. Това беше едното, главното. И после, при писането; нито за миг не биваше да мисля за друг читател освен за самия себе си или най-многото от време на време за някой близък другар от войната и действително тогава никога не помислих за оцелелите, а винаги за хора, загинали на бойното поле. По време на писането сякаш бях болен от треска или умопомрачен, заобиколен от двама-трима мъртъвци с осакатени тела — тъй възникна книгата.
И изведнъж той отсече — така сложи край на нашата първа беседа:
— Извинете, не мога повече да говоря за война. Не, нито дума, нито една-единствена. Не мога и не желая! Довиждане!
Лукас ме изтласка навън.
При втората ни среща той отново беше спокоен и хладен, отново с лека иронична усмивка и, изглежда, сериозно възприемаше молбата ми и много добре я разбираше. Даде ми няколко дребни съвета, които все пак ми бяха от полза, а в заключение на този последен разговор уж между другото каза: