— Слушайте, вие се връщате отново и отново на епизода с оня слуга Лео, това не ми харесва, като че ли там за вас има подводна скала. Освободете се, хвърлете Лео през борда, той сякаш почва да ви става идея-фикс.
Исках да отвърна, че вероятно без идеи-фикс не би могло да се пишат книги, но Лукас не ме слушаше. Вместо това ме изплаши с най-неочаквания въпрос:
— Наистина ли се казва Лео?
На челото ми изби пот.
— Но да — потвърдих аз. — Разбира се, че се казва Лео.
— Това малкото му име ли е?
Смутих се.
— Не, името му, то е… той се нарича… Не. Не зная, забравил съм го. Лео беше фамилното му име, никога никой от нас не го наричаше другояче.
Още докато говорех, Лукас взе една дебела книга от писалището си и я запрелиства. С приказна бързина той намери и задържа пръста си на едно място в отворената книга. Това беше адресна книга и там, където пръстът му натискаше, стоеше името Лео.
— Видите ли — усмихна се той, — ето тук откри-: вам един Лео. Лео, Андреас, Зайлерграбен 69а. Презимето е рядко, може би мъжът знае нещо за вашия Лео. Идете при него, той навярно ще открие това, което ви е потребно; Не мога да ви го кажа. Времето ми е малко, извинете ме, беше ми много приятно.
Когато притворих зад себе си вратата на дома му, аз се олюлявах от изумление и вълнение. Беше прав, нямаше какво повече да търся при него.
Още същия ден отидох на Зайлерграбен. Намерих къщата и се осведомих за господин Андреас Лео. Обитавал една стая на третия етаж. Понякога вечер и в неделни дни си бил вкъщи, през деня — на работа. Попитах за професията му. Отговориха ми, че се занимавал с различни неща, разбирал от маникюр, педикюр и масаж, оправел също мехлеми и лекувал с билки; в тежките години, когато нямало много работа, от време на време покрай другото се заемал да дресира кучета и да ги стриже. Тръгнах си и стигнах до решението: по-добре да не посещавам този човек или да не му казвам за моите намерения. Но въпреки това бях страшно любопитен да го видя. Ето защо през следващите дни при честите си разходки наблюдавах къщата, отидох дори и днес, тъй като досега все още не бях го зърнал.
Цялата работа ме тласкаше към отчаяние, но ме правеше и щастлив или поне възбуден, напрегнат, тя отново придаваше на мен и на живота ми значимост, а тъкмо това определено ми липсваше.
Възможно е ония практици и психолози, които извеждат всички човешки дела от егоистични подбуди, да са прави. Наистина не мога съвсем да прозра защо човек, през целия си живот служил на едно дело, изоставя удоволствията и благополучието си и се жертва за нещо, с което действително постъпва също както оня, който търгува с роби или бойни припаси и пилее доходите си в разгул. Но без съмнение в словесна битка с такъв един психолог аз веднага бих претърпял поражение и бих бил надговорен, защото нали психолозите са хора, които винаги побеждават. От мен да мине, може и да имат право. Тогава обаче и всичко, което смятам за добро и хубаво и в чието име принасям жертва, е само моя егоистична, бленувана цел. Във всеки случай при намерението ми да напиша нещо като история на пътуването към Изтока е всеки нов ден по-ясно откривах егоистични подбуди, първоначално ми се струваше, че предприемам тази мъчителна работа в името на благородно дело, но все повече и повече вниквах, че с моето описание на пътуването, с пътеписа си не се стремя към нищо друго освен към това, което е желаел и господин Лукас с книгата си за войната, а именно да спася собствения си живот, като отново го наситя със смисъл.
Ако можех само да видя пътя, ако можех да се придвижа с една-единствена крачка напред!
„Хвърлете Лео през борда, освободете се от него!“ — ми беше казал Лукас. Също толкова добре бих могъл да хвърля през борда главата или стомаха си, за да се освободя от тях!
Мили боже, помогни ми малко!
4
Сега отново всичко изглежда по-различно, още не зная дали това тласна делото ми напред, или не, но преживях нещо, сполетя ме нещо, което никога не бях очаквал… или не, все пак не бях ли го очаквал, не бях ли го предчувствал, не се ли надявах и не се ли страхувах също толкова? Да, така го възприемах. И все пак то си остава достатъчно странно и невероятно.
Няколко пъти, двадесет или повече, в часове, които ми се струваха благоприятни, отивах на Зайлерграбен и многократно минавах бавно пред къщата с номер 69а, последните обиколки винаги с мисълта: „Сега ще опитам още един-единствен път и ако нищо не излезе, никога няма да се върна.“ И пак се връщах отново и едва преди две вечери желанието ми се изпълни. И още как се изпълни!