Тръгнахме, Лео вървеше напред и отново, също както преди години, докато наблюдавах него и походката му, трябваше да се удивя колко съвършен слуга все пак бе той. Гъвкав и търпелив, крачеше през уличките пред мен и ми показваше пътя, всецяло водач, всецяло в служба на своята повеля, всецяло действие. Но въпреки това той поставяше търпението ми на немалко изпитание. Съюзът ме бе призовал, Високата катедра ме очакваше, за мен всичко бе поставено на карта, щеше да се реши целият ми бъдещ живот, целият ми изминал живот сега щеше да запази или напълно да изгуби смисъла си, тръпнех от очакване, от радост, от боязън, от задушаващ страх. И пътят, по който Лео ме предвождаше, беше за нетърпението ми почти непоносимо дълъг, тъй като повече от два часа трябваше да вървя след моя водач, по най-чудновати и както ми се струваше, капризни завои. На два пъти Лео ме оставя дълго да го чакам пред някаква църква, където се молеше, известно време, което ми се виждаше безкрайно, той постоя, потопен в съзерцание и мисли, пред старото кметство и ми разказа за основаването му през петнадесетото столетие от един прочут член на Съюза; колкото и според походката си да изглеждаше ревностен, усърден и целенасочен, все пак бях съвсем объркан от заобикалянето, кръженето и лъкатушенето, с които Лео се приближаваше към целта си. Пътят, който ни отне цял предобед, чудесно бихме могли да изминем за четвърт час.
Най-после той ме въведе в сънна улица на предградие и в огромна тиха постройка; отвън тя приличаше на просторна административна сграда или музей. Отначало надлъж и нашир там не се виждаше жив човек, коридорите и стълбищата зееха празни и кънтяха от стъпките ни. Лео започна да търси по коридорите, стълбищата и преддверията. Веднъж внимателно отвори висока врата, надникна в претъпкано художническо ателие, където пред триножник стоеше по риза художникът Клингзор — от колко много години не бях виждал това мило лице! Но не се осмелих да го поздравя, още не бе време за приветствие, мен ме очакваха, бях поканен. Клингзор не ни обърна особено внимание; той кимна към Лео, мен не ме видя или не ме позна, приветливо, но решително ни подкани да излезем, мълком, тъй като не понасяше никой да го смущава при работа.
Накрая, най-високо в необятното здание, ние стигнахме до таванския етаж, където миришеше на хартия и картон и където надлъж по стените, на стотици метри, се виждаха вратички на шкафове, гърбове на подвързани книги и връзки папки: гигантски архив, огромна канцелария. Никого не го бе грижа за нас, всички бяха безшумно заети, струваше, ми се, че оттук бива охраняван целият свят заедно със звездното небе или поне регистриран и държан под наблюдение. Дълго стояхме и чакахме, около нас бързаха безмълвни хора с каталожни картички и номера в ръцете, много чиновници от архива и библиотеката, поставяха се стълби, изкачваха се по тях, асансьори и малки колички се движеха леко и тихо. Накрая Лео запя. Развълнуван, слушах тоновете, някога те ми бяха познати, това бе мелодията на една от нашите съюзни песни.
С подемането на песента мигом всичко се раздвижи. Чиновниците се оттеглиха, залата се удължи до далечини, в които очертанията й се губеха, малки и призрачни, в грамадните помещения на архива на заден план работеха прилежните хора, най-отпред обаче, където беше обширно и празно, залата грандиозно се разшири, в средата й се появиха безчет подредени кресла и както изотзад, така и от немалкото странични врати в помещението занавлизаха мнозина старейшини, които тежко се отправяха към креслата и постепенно насядаха по местата си. Ред подир ред, креслата бавно се запълваха, плавно издигнат, подиумът бе и увенчан от висок трон, който още не беше зает. Внушителният синедрион запълни всичко освен трона. Лео погледна към мен, с очи ме предупреди да бъда търпелив, мълчалив и почтителен и изчезна сред мнозинството; неусетно си бе отишъл и вече не можех да го открия. Ала тук и там между старейшините, които се събираха за Високата катедра, виждах да се явяват познати лица, сериозни или усмихнати, открих фигурите на Алберт Велики, на коларя Васудева30, на художника Клингзор и други.
Най-после настана тишина, говорителят пристъпи напред. Малък и сам, аз стоях срещу Високата катедра, готов на всичко, завладян от дълбок страх, но също и от дълбоко съгласие с това, което щеше да се случи или да бъде решено тук.