Говорителят пристъпи напред и обяви:
— Съюзът е готов чрез своите старейшини да произнесе присъда над самообвинилия се Х., който се чувства призван да премълчи тайните на Съюза и който сега прозря колко чудато и богохулно бе намерението му да напише историята на едно пътуване, до което не бе дорасъл, и историята на един съюз, в чието съществуване бе престанал да вярва и на който вече бе изневерил.
Той се обърна към мен и извика със своя ясен глас на херолд:
— Самообвиняеми Х., Съгласен ли си да признаеш съда на старейшините и да се подчиниш на неговата присъда?
— Да — отвърнах аз.
— Самообвиняеми Х. — продължи той, — съгласен ли си да бъдеш изправен пред съда на старейшините без председателството на Върховния сред върховните, или държиш да те съди Старейшината на старейшините?
— Съгласен съм — казах аз, — все едно дали ще бъде при или без неговото председателство.
Говорителят искаше да отвърне нещо, но тогава от дъното на залата прозвуча нечий кротък глас:
— Старейшината на старейшините е готов лично да произнесе присъдата.
Звученето на този кротък глас събуди у мен чуден трепет, дълбоко от пространството на залата, от пустинните хоризонти на архива се задаваше мъж, тих и спокоен беше неговият вървеж, дрехите му искряха от злато, при пълното мълчание на събраните той наближаваше и аз познах походката, познах движенията, накрая познах и лицето му. Това беше Лео в празничен и разкошен орнат, той се изкачваше покрай редовете на старейшините като папа към престол. И сякаш прелестно чуждоземно цвете издигаше блясъка на своята украса нагоре по стъпалата, всяка от редиците на старейшините ставаше, за да го поздрави, когато минаваше. Грижлив, смирен и служещ, Лео носеше това сияйно достолепие смирен, както благочестив папа или патриарх отличителните си знаци.
Дълбоко очарован и обладан от очакването на присъдата, бях готов покорно да я приема, все едно дали ще бъде наказание или помилване; не по-малко обаче бях развълнуван и покъртен от това, че тъкмо Лео, някогашният носач и слуга, сега стоеше начело на целия Съюз и беше готов да ме съди. Но още по-развълнуван, изумен, смаян и щастлив бях от великото откритие на този ден, че Съюзът съществува както някога, съвършено непоклатим и могъщ, че не Лео, не Съюзът бяха тези, които ме бяха изоставили и разочаровали, а само аз бях толкова слаб и толкова глупав да тълкувам неправилно собствените си преживявания, да се съмнявам в Съюза и да разглеждам пътуването към Изтока като неуспешно, а себе си като оцелял и хронист на една завършена и изчезнала като вода в пясък история, докато не бях нищо освен беглец, обезверил се и станал изменник. В това откритие се таяха ужас и щастие. Дребен и смирен, стоях в подножието на Високата катедра, от която някога бях приет за брат в Съюза, от която някога бях посветен в послушничество и получих съюзния пръстен и също като слугата Лео бях изпратен на пътешествие. И сред всичко това на сърцето ми легна нов грях, нов необясним пропуск, нов позор: вече не притежавах съюзния пръстен, бях го изгубил и дори не знаех кога и къде, до днес не бях забелязал липсата му.
Междувременно заговори Старейшината на старейшините, заговори украсеният със злато Лео, с хубав, кадифен глас, кротки и даряващи щастие течаха думите му, кротки и даряващи щастие като слънчевата; светлина.
— Самообвинителят — произнесе той от Високата катедра — имаше възможност да се избави от някои свои заблуждения. Много неща свидетелстват срещу него. Може да бъде разбираемо и твърде извинително, че не е останал верен на братята си, че е прехвърлил собствената си вина и глупост на Съюза, че е почнал да се съмнява в неговото по-нататъшно съществуване и че притежава чудатата претенция да бъде историк на Съюза. Но всичко това не тежи много. Това са, нека самообвинителят ми позволи израза, просто послушнически глупости. И те се приключват с нашия лек присмех над тях.
Поех дълбоко дъх и по цялото възвишено събрание прелетяха бегли усмивки. Това, че най-тежките ми грехове, дори моята заблуда, че, Съюзът повече не съществува и аз съм единственият, останал верен, Старейшината на старейшините разглеждаше само като глупост, като детинщина, беше за мен огромно облекчение, едновременно най-строго ми показваше границите, към които трябва да се придържам.
— Но — продължи Лео и сега кроткият му глас зазвуча мрачен и сериозен, — но могат да се удостоверят и други, много по-сериозни грехове на обвиняемия и най-лошото е, че за тия прегрешения не се явява като самообвиняем, а, изглежда, абсолютно нищо не знае за тях. Той съжалява дълбоко, че в мислите си е бил несправедлив към Съюза, не може да си прости, че в слугата Лео не е съумял да прозре върховния владетел на Високата катедра Лео, и е близо до идеята да види обхвата на своята невярност. Но до-: като взема прекалено сериозно тези греховни мисли и глупости и едва в същия момент облекчен съзнава, че те могат да бъдат ликвидирани с усмивка, той упорито забравя действителните си простъпки, чийто брой е легион и всяка от които е достатъчно тежка, за да заслужи голямо наказание.