— Човек не може да те познае. Тази вечер ти беше толкова глупав и скучен.
И аз я познах — тя беше същата, която преди часове ми каза „стар мърморко“. Сега смяташе, че ме е покорила, но в следващия танц аз вече горях по друга. Танцувах два часа или по-дълго, непрекъснато, всички танци, дори и такива, които никога не бях учил. Херман все се появяваше близо до мене, усмихнатият младеж изчезваше в навалицата.
За тази нощ на бала ми бе отредено едно преживяване, което до петдесетгодишнината ми бе останало непознато за мене, макар да е известно на всяко девойче и всеки студент — преживяването на празника, опиянението от празничната общност, тайната за потъването на личността в тълпата, за Unio mystica103 на радостта. Често бях слушал да се говори за това — преживяването бе познато на всяка слугиня. Също често бях виждал блясъка в очите на разказващите и винаги го приемах усмихнат, наполовина със завист и наполовина с превъзходство. Онова сияние в пияните очи на някой прехласнат; на човека, освободен от себе си. Усмивката и почти безумната вглъбеност на този, който се разтваря в опиянението на общността. Аз бях виждал стотици пъти в живота, при благородни и подли примери; у пияни новобранци и моряци; също както и у велики хора на изкуството, обзети от ентусиазма на тържествени представления; и не по-малко у млади войници, които тръгват на война. Съвсем неотдавна за същата лъчезарност и усмивката на щастливо унесените аз се удивлявах и присмивах на моя приятел Пабло, обичах го и му завиждах, а той, блажен в омаята на музицирането с оркестъра, се извиваше със своя саксофон или гледаше към диригента, барабаниста, към мъжа с банджото, възхитен, екзалтиран. Понякога си мисля, че такава усмивка, такава детска лъчезарност е възможна само за съвсем млади хора или за народи, които не си позволяват силна индивидуализация и диференциране на отделния човек. Но днес, в тази благословена нощ, аз самият, Степния вълк Хари, сияех със същата усмивка, сам плувах в това дълбоко, детински приказно щастие, сам дишах това сладостно бленуване и опиянение от общността, музиката, ритъма, виното, половата наслада, чието възхваляване в разказа за бал на някой студент нявга толкова често слушах с присмех и жалко превъзходство. Аз не бях повече аз, моята личност се бе разтворила в празничния унес като сол във вода. Танцувах с една или друга жена, но не само тя беше тази, която прегръщах, чиито коси ме докосваха, чийто дъх поемах, а всички, всички други жени, които бяха в същата зала, плуваха като мене в същия танц и в същата музика, и чиито сияещи лица като големи фантастични цветя пробягваха край моето — всички ми принадлежаха, на всички принадлежах, всички бяхме отредени един за друг. И мъжете спадаха към тази общност, аз бях и в тях и те не ми бяха чужди, тяхната усмивка беше моя, тяхното домогване — мое, моето — тяхно.
В онази зима нов танц, един фокстрот с името „Yearning“, завладя света. Този танц се свиреше едно след друго и все отново бе желан, всички ние бяхме пропити и опиянени от него, всички тананикахме мелодията му заедно с оркестъра. Аз танцувах непрекъснато с всяка жена, която попадаше на пътя ми, със съвсем млади момичета, с цъфтящи млади жени, с полятному зрели, с прецъфтяващи в тиха тъга и от всички бях очарован, на всички се усмихвах щастлив, сияещ. И когато Пабло ме видя така засиял, мене, когото той винаги бе приемал като достоен за съжаление беден клетник, щастлив ми хвърли искрящ поглед, въодушевен стана от оркестрантския стол, буйно наду своя рог, качи се върху стола и така изправен горе, свиреше с надути бузи, извиваше се заедно с инструмента си диво и блажено в такта на фокстрота, а аз и моята танцьорка му пращахме въздушни целувки и пеехме високо. Ах, мислех си междувременно, каквото и да ми се случи, един път все пак, и аз бях щастлив, сияещ, освободен от себе си, брат на Пабло, дете.