ме привлече, аз отворих тясната врата и влязох.
И там ме грабна един шумен и възбуден свят. По улиците фучаха автомобили, отчасти бронирани, и гонеха пешеходците, премазваха ги на каша, притискаха ги смъртно към зидовете на къщите. Аз веднага схванах — това беше борбата между хора и машини, която дълго се подготвяше, дълго се очакваше, дълго вдъхваше страх и най-после бе избухнала. Наоколо навред лежаха мъртви и ранени, също преобърнати, разбити, полуобгорели автомобили; над този отвратителен хаос кръжаха самолети, от много покриви и прозорци се стреляше по тях с пушки и автоматични оръжия. По всички стени диви, чудесно разпалващи плакати с огромни букви, които горяха като факли, призоваваха нацията най-после заради хората да се възправи срещу машините, най-после да унищожи дебелите, хубаво облечени, парфюмирани богаташи, които с помощта на машините, изстискват силите на другите, и то заедно с техните големи, кашлящи, зло ръмжащи, дяволски шумни автомобили най-после да подпали фабриките и малко да разчисти опетнената земя, да я обезлюди, за да може отново да расте трева, отново в запрашения циментов свят да се появи нещо като гора, поляна, ливада, поток и тресавище. А пък други плакати, нарисувани чудесно, прекрасно стилизирани в нежни, не така детински цветове, съчинени необикновено мъдро и остроумно — в противовес, вълнуващо предупреждаваха всички собственици и всички благоразумни от заплашващия хаос на анархията — описваха наистина прочувствено благодатността на реда, на труда, на собствеността, културата, правото, възхваляваха машините като върховно и последно откритие на хората, с чиято помощ те щели да станат богове. Замислен и удивен аз четях плакатите, червените и зелените, и тяхната пламенна словоохотливост, настойчивата им логика ми влияеха приказно, те имаха право и, дълбоко убеден, аз стоях ту пред един, ту пред друг, но все пак забележимо смутен от сравнително честата стрелба наоколо ми. Е, главното дело бе ясно — това беше война, една бурна, расова и крайно симпатична война, при която не се биеха за кайзер, република, граници на страната, за знамена и цветове и други подобни — повече декоративни и театрални неща, всъщност за дрипи, — но в нея всеки, комуто не достига въздух и животът вече съвсем не му харесва, дава съкрушителен израз на досадата си и се стреми да проправи път към всеобщото разрушение на тенекиения цивилизован свят. Аз виждах как в очите на всички се смее толкова ясна и искрена жажда за разрушаване и убийство, и в мен самия тези диви червени цветове цъфтяха едри и пищни и се смееха не по-малко. Радостен се присъединих към борбата.
Най-хубавото от всичко беше, че до мене изведнъж се появи моят другар от училище Густав — когото не бях виждал от десетилетия, — някога най-буйният, най-силният и най-жаден за живот от приятелите ми в ранното детство. Сърцето ми се разведри, когато го видях срещу мене отново да ми смига със светлосивите си очи. Той ми кимна и аз веднага го последвах с радост.
— Господи, Густав — извиках аз щастлив, — най-после да те видя отново. Какъв си станал?
Той се засмя малко ядосан, също както в детството.
— Говедо, веднага ли трябва да почнеш да разпитваш и бъбриш? Станал съм професор по богословие, сега вече знаеш. Но в момента, за щастие, не се занимавам с теология, момче, а с война. Е, хайде, ела!
Той простреля шофьора на един малък камион, който тъкмо идваше към нас с бучене, скочи пъргаво като маймуна в колата, спря я и ми нареди да се кача, после подкарахме дяволски бързо, провирайки се между куршумите и обърнатите коли, за да излезем извън града и предградието.
— Ти на страната на фабрикантите ли стоиш? — попитах аз моя приятел.
— А, това е въпрос на вкус, после вън от града ще го обмислим. Но не, чакай, аз съм по-склонен ние да изберем другата партия, макар естествено, общо взето, това да е напълно безразлично. Аз съм теолог, а моят праотец Лутер на времето е помагал на князете и богатите срещу селяните, сега ние трябва малко да поправим това. Ама че лоша кола, да се надяваме, че ще издържи още няколко километра!
С бързината на вятъра — бесен, син, небесен — ние трещяхме с колата през зелена спокойна местност, минахме много мили през една голяма равнина и после бавно се заизкачвахме по грамадна планина. Тук спряхме на някакво право блестящо шосе, което водеше нагоре между стръмна скална стена и нисък защитен зид, в много остри завои, високо над синеещо се в далечината езеро.
— Красива местност! — казах аз.
— Много хубава! Можем да наречем шосето „Път на осите“, тука ще има да трещят различни оси, Хари, внимавай само.